— Вече го сторих — при това няколко пъти. Но щом настояваш… — очевидно го забавляваше учудването ми. — Не се перчи с различието си. То си е твоя работа и на никой друг.
— Но това е само музика.
— Приятелю, какво ще си помислиш, ако срещнеш някой непознат и още преди да се разговорите се окаже, че умее да надзърта в теб?
— Не разбирам.
Той се чукна с пръст по челото.
— Не бива да забравям откъде започнах. На времето бях същия невежа като теб, но убий ме, ако помня кога беше това.
Настроенията му се меняха като планински вятър.
— Виж — рекох. — Може да ти се стори странно, но не разбирам връзката…
— Още ти е рано — прекъсна ме той. — Приеми го както го чуваш, или се махай. Едно обаче помни — спазвай обичаите на другите, не се присмивай на глупците и не призовавай прокълнатите.
— Ще ми кажеш ли тогава, моля, кои обичаи не спазих и с какво ти се присмях? Да знаеш, че казвах това, което ми беше на ума.
Селското му лице отново придоби суров изглед (в Бранинг щях да срещна още много с такива селски лица).
— Говориш за Ло Зелено око, сякаш е пасял редом с теб добичетата и споменаваш Хлапето Смърт, като че си надничал в дулото на неговия шестзаряден.
— А къде — попитах малко ядосано, — според теб е сега Зелено око? Хърка при огъня там горе. — Посочих склона. — А пък Хлапето Смърт…
Лумна изненадващ пламък и ние подскочихме. Той стоеше насред огнените езици зад нас и се усмихваше. Вдигна дулото на пистолета да побутне назад широкополата си шапка и под нея щръкна немирен червеникав кичур.
— Здрасти, авери — захили се с половин уста. Сянката на високата трева танцуваше в краката му. Струйка дим се вдигаше от китката му, на мястото, където го бе парнал пламъкът.
— Аххххх-ахххх-иииииии! — Това беше Пищов. Той се строполи върху каручката, зяпнал с уста. Хлопна я, но ченето му пак увисна. Кучето изръмжа. Аз само гледах.
Пламъкът трепна, изпука и взе да намалява. Скоро остана само миризмата на обгорени листа. Очите ми пулсираха от заслепение и гняв. Огледах се. Зад мътната пелена на сиянието, точно до банкета на пътя, озарен от светлината на лампите, стоеше Зелено око. Той изтри умората от лицето си с длан. Хлапето Смърт бе изчезнал, сякаш въобще не се е вясвал насам.
Колелата на каручката затракаха по калдаръма.
Пищова все още се опитваше да се намести и същевременно да управлява кучето. Помислих, че ще падне. Задържа се. Шумът от каручката постепенно утихна. Изкатерих се при Зелено око. Той ме погледна и в очите му видях… тъга?
Скулите му тънеха в сенки и наскоро изкласила брада. Очите му бяха като тъмни входове на пещери.
Върнахме се обратно при огъня. Легнах и сънят почти веднага обори изнурените ми клепачи. Цяла нощ сънувах невероятни сънища за Къдруша.
10
Гугутката бе с прекършено крило и любовната й песен секна.
Тук не сме дошли за песни, идваме да убием Гугутката.
Тя е с мен вечер.
Ушите ми са кладенец, където отекват гласове и звуци от отминалия ден.
В утрините тя е с мен.
11
Прибрах се вкъщи рано. Бяха донесли вино за Нова година. Работеха като музиканти, долу, в големия град. Помня, преди половин година, когато завършвах „Падането на кулите“ си казах: „Сега си на двайсет и една, скоро ще навършиш двайсет и две, вече си твърде стар за вундеркинд, по-важно е какво си сътворил, а не кога.“ Но въпреки това някои образи от младежките години продължават да ме преследват: Чатертън, Грийнбърг, Радигет2. Надявам се да се избавя от тях със завършването на „Сечението на Айнщайн“. Били Кид ще си замине последен. Люшка се из този абстрактен роман като едно от обезумелите деца из Критските възвишения. Лобей ще те спипа накрая, Били. Утре, ако времето позволи, ще се върна Делос, за да огледам руините около Трона на Смъртта в центъра на острова, разположен срещу некропола отвъд пролива Рения.
Почти през цялата си история човечеството е осъзнавало значението на ритуала, тъй като именно чрез ритуалните действия човекът утвърждава своята идентичност с възстановителните сили на природата, което пък улеснява и облекчава неговия преход към по-висок стадий на лично развитие и опит.