Светлините на Бранинг изглеждаха жълтеникави зад завесата на мъглата и тръстиките, докато тъмносиньото небе бавно просветляваше в утринния хлад. На запад звездите още блещукаха, а от изток вече се показваше яркият диск на слънцето. Прилепа раздухваше самоотвержено огъня. Три дракона бяха слезли долу на паважа, та се наложи да ги заобиколя и да ги подкарам обратно. Закусихме мълчаливо, ако не се брои шумното сумтене.
Въздухът беше влажен, сигурно заради близостта на морето. Първите лодки вече бяха напуснали пристанището на Бранинг и се носеха към близките острови. Като свършихме, метнахме се без много приказки в седлата и подкарахме добичетата по пътя. Настроението ни се разведри и дойде време за първите разговори.
— Я погледнете там — посочи с пръст Паяка. — Тези пък кои са?
Някакви хора тичаха по пътя, други, зад тях, вървяха по-бавно. Тъкмо в този момент уличните лампи, почти незабележими на дневна светлина, угаснаха.
Препуснах към челото на стадото, завладян от безгрижно любопитство.
— Но те пеят! — извиках през рамо.
Паяка имаше смутен вид.
— Чуваш ли музиката? — попита той.
Кимнах.
Главата му не помръдваше, само тялото му следваше ритъма на ездата. Той прехвърли камшика от едната си ръка в другата — целият беше настръхнал. Засвирих мелодията, тъй като звуците й още не бяха стигнали до нас.
— Всички заедно ли пеят?
— Да. Хорово.
— Зелено око — рече Паяка. — Стой до мен.
Оставих мачетето.
— Нещо не е наред ли?
— Може би — кимна Паяка. — Това е семейният химн на Зелено око. Сигурно знаят, че е с нас.
Погледнах го неразбиращо.
— Искахме да го вкараме в Бранинг без особен шум — обясни Паяка. — Чудя се, откъде са разбрали, че идва точно тая сутрин.
Преместих поглед към Зелено око. Малкият зяпаше хората край пътя. Не знаех какво да правя и продължих със свиренето. Реших да не разказвам на Паяка за мъжа с каручката снощи.
Гласовете им ни застигнаха.
В този момент реших, че ще е най-добре да му разкажа всичко. Паяка ме изслуша без коментар.
Неочаквано Зелено око пришпори дракона си напред. Паяка се опита да го спре, но той се изплъзна. На лицето му се четеше безпокойство.
— Не биваше ли да го прави? — попитах.
— Той знае какво върши. — Тълпата край пътя растеше. — Надявам се.
Докато ги наближавахме, кой знае защо се сетих за Пищова. Ужасът му трябва да се е разпрострял из Бранинг като нефт върху вода. Пътят пред нас бе обграден от плътен шпалир.
— Какво мислиш ще стане?
— Ще го приветстват — отвърна Паяка. — Сега. А после — кой знае?
— С мен — рекох. — С мен какво ще стане.
Изглеждаше изненадан.
— Трябва да открия Къдруша. Нищо не се е променило. Трябва да унищожа Хлапето. Всичко си е по старому.
Спомних си изражението на Пищова, когато побягна от Хлапето. Лицето на Паяка — това ме потресе най-много — изглеждаше досущ като неговото. Всъщност не съвсем — тук имаше и сила, и воля. Да, Паяка не беше случаен човек.
— Не ме е грижа нито за Зелено око, нито за който и да било. Смятам да открия Къдруша, пък дори ако трябва…
— Ти… — прекъсна ме гневно той, но сетне размисли. — Желая ти успех. — Отново погледна към Зелено око. Мислите му бяха там, а не тук. Едва сега осъзнах колко държи на момчето. — Ти свърши добре работата си, Лобей. Веднага щом предадем стадото ще ти платят и… — той млъкна. Отново бе другаде. — Всъщност, ще дойдеш в моята къща да ти платя.
— В твоята къща?
— Да. Моята къща в Бранинг-на-море. — Той вдигна камшика и шибна дракона.
Минахме край поредната табела. Белокосата жена със сочни устни и топли очи ме проследи с поглед, докато яздех край нея.
„ГУГУТКАТА КАЗВА: ЗАЩО ДА БЪДЕ ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТ, КОГАТО МОЖЕ ДА Е ДЕВЕТ ХИЛЯДИ?“
Обърнах гръб на подигравателната й физиономия, питайки се колко ли наброява тълпата, излязла тази сутрин край пътя. Шпалирът се простираше докъдето ми стигне окото. Всеки път, когато в някой участък разпознаваха младия водач, се надигаха възторжени викове и песни. Скоро тълпата ни погълна.
Джунглата се състои от милиони самостоятелни дървета, лиани, храсти, но докато я преминавате, виждате само една зеленикава маса. По същия начин се възприема и тълпата: в началото отделно лице тук (възрастна жена, махаща с шал), там (ококорено момче, захилено, с нащърбена уста), по-нататък (три уплашени момичета, прегърнали се през раменете). Малко след това забелязвате само различни части на тела, ръце, лакти, рамене, уста, които произнасят несвързани думи като: „… път!“ „Ооо!“ „Махни си…!“ „Не виждам…“ „Къде е той? Това ли е?“ „Не!“ „Да…!“ Те крещят възторжено. Размахват юмруци във въздуха пред портите. Работата ми приключи, мисля си аз. Посрещачите сочат Моя гущер: „Това ли е той?“ Драконите изглеждат нещастни. Удържа ги единствено невероятното спокойствие на Паяка. Промъкваме се през задръстената от зяпачи порта и влизаме в града. В този момент едновременно се случват няколко неща.