Выбрать главу
Дневникът на автора,
Венеция, октомври 1965

В няколко изречения ще опиша колко добродетелен бе Малдорор през първите си години, добродетелен и щастлив. Едва по-късно взел да осъзнава, че по рождение е зъл. Каква нелепа участ!

Изидор Дюкасе (конт де Лотремон),
„Песните на Малдорор“

Което беше пролог към това защо Перко, Малък Джон и аз вече не извеждаме козите на паша.

С течение на времето загадъчната и мургава Къдруша се присламчи към нас, припкаше и подскачаше с Малък Джон, сборичкваше се на игра с Перко и се разхождаше ръка за ръка с мен край езерата — кой ще те Лаосва и Лоосва, когато заедно пасете козите, смеете се или се любите. А това правехме двамата с Къдруша. Понякога спираше и се заглеждаше втренчено в очите ми. Или пък се втурваше насреща ми отдалеч, за да се озове в обятията ми засмяна — единственият звук, който издаваше, оформяйки го с цялата обич, на която бе способна.

С нея в живота ми навлязоха безброй хубави неща. Тя ме пазеше от опасностите. Мисля, че го правеше по същия начин, по който хвърли онзи камък. Един ден открих, че лошите и страшни неща просто са престанали да се случват — нямаше ги лъвовете, нито прилепите-кондори. Козите вече не се разбягваха, малките не се губеха, нито падаха от скалите.

— Малък Джон, няма нужда да идваш тази сутрин.

— Добре, Лобей, щом смяташ…

— Хайде, остани си у дома.

А Перко, Къдруша и аз излязохме с козите.

Хубавите неща са като ято албиносови ястреби, наближаващи езеро. Като майка на мармот, донесла децата си да ги видим.

— Перко, нещо взехме да се прескачаме. Защо не си намериш работа някъде другаде?

— Приятно ми е с вас, Лобей.

— Двамата с Къдруша ще се погрижим за стадото.

— Не ми се ще…

— Разкарай се, Перко.

Той измърмори още нещо, та се наложи да вдигна един камък и да го подхвърля заплашително. Имаше смутен вид, докато се отдалечаваше. Представяте ли си, да се държиш така с Перко.

Останахме двамата с Къдруша — и козите. Беше си все така хубаво, докато тичахме сред обсипаната с цветя поляна. Ако е имало отровни змии — свили са се в дупките си и въобще не са показали глави. А каква музика само свирех!

Нещо я уби.

Беше се спотаила в ниска горичка от надвиснали плачущи върби, а аз я търсех, виках я и се смеех — и тогава изпищя. Единственият звук, който съм чувал от устата й — освен смеха. Козите взеха да блеят.

Открих я под едно дърво — заровила лице в пръстта.

Блеенето не спираше, а аз седях смутен, объркан и отчаян, неспособен да помръдна.

Отнесох я обратно в селото. Спомням си лицето на Ла Злата, когато излязох на площада, с безжизненото й тяло на ръце.

— Лобей, какво по дяволите… Тя как… О, не! Лобей, не!

Перко и Малък Джон поеха отново стадото. А аз се върнах при входа на пещерата, точех острието на мачетето, гризях си ноктите и мислех за какво ли не върху плоския къс скала.

Така започва тази история.

Веднъж Перко дойде да ми говори.

— Ей, Лобей, помогни ни с козите. Лъвовете пак се навъртат насам. Не са много, но може да ни потрябваш. — Той клекна — дори така все още бе надвиснал над мен — и поклати глава. — Бедничкият Лобей. — Вдигна ръка и разроши косата ми. — Липсваш ни. А и ти имаш нужда от нас. Ще ни помогнеш ли да открием две заблудени животинчета?

— Махай се.

— Бедният Лобей. — Но все пак си тръгна.

По-късно дойде Малък Джон. Повъртя се около мен, явно се чудеше как да ме заговори. Докато му хрумне, вече го бе хванало притеснението, та изприпка зад храсталака да пишка. Така и не се върна.

Ло Ястреба също идва.

— Ела на лов, Ло Лобей. На около миля на юг са видели грамаден бик. Казват, че рогата му били дълги колкото ръката ми.

— Днес се чувствам доста нефункционален — изръмжах в отговор. Ло Ястреба хич не обича такива подмятания. Тръгна си, като сумтеше недоволно. Пет пари не давах за архаичните му маниери.

Виж, друго беше когато цъфна Ла Злата. Както вече ви казах, тя е жена с голям дух и високо образована. Дойде, настани се на съседния камък и зачете книга — цял час. Накрая не издържах.

— Какво търсиш тук?

— Вероятно същото, каквото и ти.

— И кое е то?

Имаше напълно сериозен вид.

— Защо ти не ми кажеш?

— Остря си мачетето — отвърнах и наистина се захванах да го търкам в камъка.

— Аз пък си подострям ума — рече тя. — Работата, която трябва да се свърши, ще изисква и двете неща да са заострени.

— Ъ?

— Това ще да е закодиран начин да попиташ за какво става въпрос.

— Ъ? — повторих объркано. — Амче да. За какво става въпрос?