Выбрать главу

— Острие в корема, докато кръвта му тече през отворите и шурти навън от мундщука. Ще го гоня по морското дъно докато и двамата се строполим на пясъка. Аз… — едва сега почувствах, че устата ми е пресъхнала. — Страх ме е — прошепнах. — Страх ме е, Паяк.

— Защо?

Погледнах го, разглеждаше ме с немигащите си, черни очи.

— Защото не разбирах колко самотен съм в това — погалих дръжката на мачетето. — Дори и да ми е съдено да открия Къдруша, по-нататък ще трябва да продължа сам — без любовта й. Ти също не си на моя страна. — Почувствах, че гласът ми изтънява, но не от страх — това беше тъга, която засяда в гърлото и ви кара да се закашляте, преди да заплачете. — Ако намеря Къдруша… не зная, какво ще стане с мен? Дори тя пак да е моя.

Паяка чакаше да заплача, но реших да не му доставям удоволствието. След кратка пауза ми рече:

— Е, май наистина ще е най-добре да те пропусна.

Вдигнах глава.

— Трябва да се срещнеш с един човек. Сега. — Той се надигна. В ръката си държеше малка кесия. Разклати я и вътре звъннаха монети. След това ми я подхвърли. Едва успях да я хвана.

— Кой?

— Гугутката.

— Онази от рекламите? Но коя…

— Коя е Гугутката? Тя е Троянската Елена, Стар Антим, Марио Монтез, Джийн Харлоу. — Той млъкна.

— А ти? Ти си Юда и Минос и Пат Гарет? Кой си ти за нея?

Засмя се, но имаше тъга в смеха му.

— Ако Гугутката е Джийн Харлоу, тогава аз съм Пол Бърн.

— Но защо…

— Стига, Лобей. Време е да вървиш.

— Тръгвам — рекох. — Тръгвам. — Бях смутен. По същата причина, по която и вие. Макар не съвсем същата. Поех към вратата, но не свалях поглед от Паяка. Изведнъж той подхвърли черепа във въздуха. Бялата топка се изравни с мен, тупна долу и се разби на хиляди парченца. Смехът му отекна в стаята. Беше добронамерен смях, без зла умисъл и без рибешките люспи и трънаците, които изпъстрят смеха на Хлапето. Въпреки това ме изплаши до смърт. Дръпнах вратата и побягнах навън. Едно от парченцата на черепа се бе заболо в петата ми. Чух вратата да хлопва зад гърба ми. В очите ме удари ярка слънчева светлина.

13

Остави Крит и идвай в този свят храм.

Сапфо, откъс

Тази сутрин се скрих от лекия ръмеж в чайната заедно с докерите. Над Босфора плуваха жълтеникави облаци. Открих един, който говори френски и други двама с гръцки. Разговаряхме за пътешествия и греехме ръцете си на чашите с чай. И четиримата бяха обиколили доста голяма част от земното кълбо. Радиото над камината редеше турски мелодии с песните на Азнавур и битълсите. Лобей започва последния етап от своето пътешествие. Не мога да го следвам там. Когато дъждът спря слязох на рибния пазар — повечето риби бяха изкормени и приличаха на свежо откъснати рози. Улицата с дървените къщички се виеше нагоре по хълма. Тук неотдавна беше бушувал пожар. Повечето къщи практически бяха изгорели, а близо до моста децата играеха върху овъглени каменни плочи. Няколко от тях гонеха едно русокосо момче. Лицето му беше мокро, то се спъна, падна в калта, но скочи и ме изпревари. Подметките му бяха съвсем изтъркани. Стана ми мъчно за него и дори си помислих, дали да не сменя косата на Хлапето Смърт от рижа на черна. Разходих се покрай стените на двореца, където алеята бе покрита с есенни листа. Спрях да надникна в Султанхамет Джамия. В купола над мен имаше синкави амбразури. Не зная защо, но атмосферата вътре ми подейства успокояващо. Само след седмица идеше следващия ми рожден ден и тогава ще мога отново да се захвана с досадния процес по натрупване на поредния словесен слой върху замисления скелет на романа. Усещах с босите си крака хладината на камъните. Погледът ми се плъзгаше по неразбираемите надписи. Излязох навън, нахлузих обувките и се загледах през двора. Качих се на втория етаж в една от близките чайни, избрах маса в ъгъла и се опитах да отведа моите герои към дългоочакваната развръзка. Скоро ще започна отново. Незавършеният край крие най-много възможности.

Дневникът на автора,
Истанбул, март 1996

Какви са вашите постижения? Ще дръзнете ли да живеете на Изток, където живеем ние? Боите ли се от слънцето? Ще бъдете ли решителен, когато чуете, че един нов цвят си проправя път сред божествата?

Емили Дикинсън,
„Писмо до К. С. Търнър“

Останах поразен от „Перлата“. Милион души са твърде много за някой, слязъл от гората. Но гражданите са толкова стереотипни. И тогава, в тази бурна вечер, зърнах надписа в дъното на улицата. Надникнах в кесията. Какво толкова, Паяка не беше от тези, които се стискат.