Черните врати сияеха в отблясъците на залязващото слънце. Поех нагоре по стълбата озарен от оранжеви светлини. Из въздуха се носеха аромати. Беше шумно. Стисках здраво дръжката на мачетето. Килимът бе изтъркан от обкованите подметки на безброй посетители. Върху лявата стена някой бе изрисувал натюрморт: плодове, пера, сребърни съдове върху набръчкана кожа. Гласове, да. Но там, в мястото, където звуците се превръщаха в музика, цареше тишина.
— Ло? — попита кучето в горния край на стълбището.
— Ло Лобей — отвърнах и му се усмихнах. Но мордата му остана непроницаема.
Тя се изправи на терасата отвъд шумната зала, където се веселеше нейната компания, наведе се през перилата и извика „Ти кой си?“, а контраалтовият й смях се разпиля над залата.
Беше прекрасна. Носеше сребриста рокля с дълбоко изрязано, остро деколте. Устните й, изглежда, бяха създадени главно за да изразяват емоции — най-вече смях. Косите й бяха гъсти и блестящи, като тези на Малък Джон. Оказа се, че има пред вид мен.
— Ей, глупчо. Кой си ти?
Бях забравил, че когато се обръщат към някого, той трябва да отговори. И с вас щеше да е същото, ако ви заговори такава пищна красавица.
Кучето се покашля и обяви:
— Това е Ло Лобей.
Всички в залата притихнаха. Трябваше да настъпи тишина, за да осъзная, колко шумно е било. Звън на чаши, шепот, смехове, разговори, влачене на крака, скърцане на столове: изведнъж ми се прииска всичко това да се върне отново. В рамката на вратата, чиято дръжка обвиваха две змии, мярнах познатата охранена фигура на Пищова. Изглежда бързаше отнякъде за да види какво е станало. Той също ме видя, затвори очи, пое си въздух и се облегна на стената.
И тогава Гугутката каза:
— Крайно време беше, Ло Лобей. Вече си мислех, че въобще няма да дойдеш. Пищов, донеси му стол.
Останах като гръмнат. Пищова също. Но след като хлопна ченето изтича за стол. С голо мачете в ръка си запробивах път към Гугутката между масите, отрупани с цветя и заметнати с ръчновезани покривки, между мъжете със сгушени в краката им кучета и жените с позлатени клепачи, чиито гърди бяха прихванати в медни подложки или сребърни мрежички. Всички се обръщаха след мен.
Стигнах витата стълба, която водеше към нейната тераса. Опряна небрежно на перилата, Гугутката ми протегна ръка.
— Ти си приятеля на Паяк — рече ми, като се усмихваше. Когато ви заговори, отивате на седмото небе.
— Пищов, — тя се озърна и роклята й хвърли милион отблясъци. — Постави стола до моя. — Пищова незабавно изпълни молбата й. Виждах само нея. Тя се наклони към мен, дишайки учестено.
— Другите очакват да си говорим. За какво искаш да поприказваме?
Понякога е изумително да наблюдаваш как дишат жените.
— Е… аа… ами — нужни ми бяха невероятни усилия на волята за да откъсна очи от лицето й. — Наистина ли девет хиляди е толкова по-приятно от деветдесет и девет? (Да не смятате, че знаех за какво говоря?) Тя започна да се смее, но съвършено беззвучно. Което е още по-умопомрачително.
— Ах! — рече накрая. — Опитай и ще разбереш.
В този момент всички подеха отново прекъснатите си разговори. Гугутката продължаваше да ме оглежда.
— С какво се занимавате? — попитах я. — Паяка каза, че ще ми помогнете да открия Къдруша.
— Не знам коя е тази Къдруша.
— Тя беше… — Тя отново задиша учестено. — Хубава… като вас.
На лицето й се изписа искрено съчувствие.
— Да — кимна тя.
— Не искам да разговаряме тук — погледнах към Пищова, който кръжеше наоколо. — Проблемът не е такъв, какъвто си мислите.
Тя вдигна изрисуваните си вежди.
— Той е малко…
— О — каза тя и вирна брадичка.
— А вие? — рекох. — С какво се занимавате? Коя сте, всъщност?
Веждите й подскочиха още по-нагоре.
— Сериозно ли питаш?
Кимнах.
В смущението си тя обходи с очи околните. След като никой не й предложи обяснение, отново погледна към мен. Устните й се разтвориха, леко разтреперани.
— Казват, че аз съм онова, което им помага да продължават да обичат.
— Как?
— Той наистина ли не знае? — попита някой отзад.
От другата страна: — Не е ли чувал за необходимостта от смесване на генетичната информация?
Тя вдигна пръст към устните си. Всички замлъкнаха.
— Аз трябва да му го кажа. Лобей… това ли е името ти?
— Паяка ми каза, че трябва да говоря с теб… — опитах се да й помогна. Мъчех се да се закрепя за нещо в нейния свят.
— Твърде много опростяваш нещата. Паяка. Великият Господар Ло Паяк? Предателят, лъжливият приятел, онзи, който вече е подписал смъртната присъда на Зелено око? Забрави го, той е обречен. Мисли за себе си, Лобей. Какво искаш да знаеш…