— Смъртната присъда…?
Тя ме докосна по бузата.
— Прояви малко егоизъм. Какво искаш?
— Къдруша! — Почти се надигнах от стола.
Тя се облегна назад.
— Ще ти задам един въпрос, без да отвръщам на твоя. Коя е тази Къдруша?
— Тя… Тя беше красива почти като теб.
Брадичката й се отпусна. Светлината в очите й малко помръкна.
— Да. — Само аз чух този звук, останалите доловиха въздишка. Постепенно въпросителното изражение на лицето й бе заменено от ирония.
— Аз… — Погрешно начало. — Тя… — Невидим юмрук ме заблъска в ребрата. Челото и бузите ми пламтяха. Очите ми пареха. Гугутката си пое дъх.
— Разбирам — рече тя.
— Не, не разбираш. Нищо не разбираш.
Всички се блещеха в мен. Тя се огледа и прехапа устни.
— Ние с теб… не сме еднакви.
— Какво? Ах… да. Но…
— Да, Лобей?
— Къде се намирам? Дойдох тук от село, от пущинака, през дракони и цветя. Захвърлих моето Ло, за да диря едно мъртво момиче и да преследвам някакъв гол каубой, зъл като камшика на Паяка. И ще продължавам по своя път, докато тук един мръсен, едноок принц скоро ще умре. Къде съм сега, Гугутко?
— Ей толкова близо до едно древно място, наречено Ад — тя ми показа с пръсти. — Там можеш да влезеш мъртъв, или с песен. Но ще ти е нужна помощ да откриеш обратния път.
— Търсех моето мургаво момиче, а намерих една сребърна красавица.
Тя се изправи и светлината, отразена в роклята й, ме заслепи. Гладката й ръка увисна до хълбока. Сграбчих я с моята груба лапа.
— Ела — рекох.
Докато се спускахме от терасата тя се облегна на ръката ми.
— Ще обиколим веднъж стаята. Имаш две възможности — или да слушаш, или да гледаш. Съмнявам се да съвместиш и двете. Аз не бих могла, но ти опитай. — Завихме покрай стената и мачетето ме удари с плоското по крака.
— Уморихме се да се преструваме на хора, Лобей. За да издържим още поне дванадесет поколения трябва да смесваме, смесваме и смесваме гени.
Облегнат на едрото си шкембе, един старец не откъсваше рибешките си очи от момичето срещу него. То облиза устни. Имаше огромни, сини, изумително красиви очи. На лицето й трепкаше присмех.
— Не можем да принудим хората да имат повече деца от други хора. Бихме могли обаче, да направим по-привлекателна подобна идея… — тя сведе поглед.
На съседната маса седеше възрастна жена, чиято кожа бе толкова увиснала, че по-скоро напомняше непроницаема маска. Но тя се смееше. Сбръчканата й ръка лежеше върху нежните пръсти на момчето до нея. Тя погледна завистливо изпод натежалите си клепачи към неговите пърхащи мигли, към блестящата му, буйна коса и живите, игриви очи.
— Коя съм аз, Лобей? — въпросът й прозвуча риторично. — Аз съм главната героиня на една рекламна кампания. Аз съм доброто и лошото, което всеки желае, аз съм тази, която предпочита деветдесет и девет мъже, вместо един. Аз съм тази, която страстно желаят да оплодят всички мъже. Тази, на която подражават всички жени, защото аз диктувам модата. Светът се учи от моята духовитост, копира жестовете ми, дори грешките ми, за да ги изпробва върху поредния любовник.
Двойката на съседната маса отдавна бе забравила какво е да си на четиридесет. Изглеждаха щастливи, доволни и богати. Завидях им.
— Беше време — продължи Гугутката, притискайки ръката си към моята, — когато оргиите и изкуственото осеменяване вършеха работа. Ала изглежда забравихме предразсъдъците. Това е, с което се занимавам. Сега сигурно ще ми зададеш един друг въпрос.
Двама младежи, настанени на една маса недалеч от нас, се държаха за ръцете и се кискаха. На времето смятах, че двайсет и една е отговорна възраст, но това беше, когато до нея имах още много. Тукашните млади можеха да правят каквото им скимне и тъкмо с това се занимаваха, причиняваха си един на друг болка, удивляваха се от света и бяха невероятно щастливи от възможностите, които се разкриваха пред тях.
— Чийто отговор, се крие в странния талант, който облекчава моята работа.
Пръстът й отново се вдигна към устните. Другата й ръка докосна мачетето.
— Ще посвириш ли, Лобей?
— За теб?
Тя махна с ръка към залата.
— За тях. — Гугутката се обърна към присъстващите. — Ей, вие! Искам малко тишина. Ще слушаме нещо. Никой да не става…
Всички замръзнаха по местата си.
— Слушайте сега.
И те се заслушаха. Мнозина се облегнаха на лакти върху масите. Гугутката се обърна и ми кимна. Погледнах моето мачете.
В далечния край на залата Пищова се държеше за главата. Ухилих му се. Сетне приседнах на една свободна маса и опрях пръсти в отворите.
Изсвирих първата нота. Погледнах публиката. Изсвирих следващата. И се засмях.