Засмяха се и младежите.
Изсвирих още две ноти — ниска и висока.
Започнах да пляскам с ръце, бавен, отсечен ритъм. Свирех с пръстите на краката. Децата го намериха за особено забавно. Заклатих се на ръба на масата, притворил очи, свирех и плясках с ръце. Някой от дъното на залата започна да пляска в такт с мен. Ухилих се във флейтата (трудна работа) и мелодията стана по-игрива.
Спомних си музиката, която бях научил от Паяка. Тогава реших да опитам нещо, което не бях правил никога. Оставих едната мелодия да се лее без моето участие и засвирих друга. Тоновете се сливаха и надпреварваха в хармония, а присъстващите ме окуражаваха с пляскане. Оставих тези двете и подхванах трета мелодия. Свирех, без да откъсвам очи от публиката, заливах ги с моята музика, притисках ги с тежестта й и когато тя стана достатъчно, скочих на масата и затанцувах. С всички сили. Шибах ги с музика. Звуците се блъскаха един в друг като вълни и изригваха. Акордите разцъфваха като пролетни цветя. Хората викаха, а аз ги пронизвах с нови потоци от музика. Някои от тях също наскачаха върху масите. Трима-четирима взеха да танцуват край мен. Свирех за тях. Телата им подскачаха, следвайки неотлъчно ритъма. Старецът се друсаше около синеокото момиче. Младежите шляпаха с ръце. Пляс. Престарялата жена не стискаше конвулсивно ръката на момчето. Пляс. Звукът направи примка и стисна присъстващите за шията. Пляс. Разля се из цялата зала и хората застенаха също като драконите в пустинята.
Горе на терасата, където беше компанията на Гълъбицата, някой отвори широкия прозорец. Вятърът блъсна мокрия ми гръб и ме накара да се закашлям. Кашлицата изръмжа в кухината на моята флейта. Едва с появата на вятъра осъзнах колко задушно е било в залата. Танцуващите изтичаха на терасата. Аз ги последвах. Подът бе застлан със сини и червени плочи. Неколцина от танцуващите седнаха да си починат на перилата. Златистата вечер бе разкъсана от синкави рани. Мачетето само се отдели от устните ми и аз се огледах…
Веднага я видях. Сребърната рокля се развяваше от вятъра. Но не беше Гълъбицата. Тя доближи мургави пръсти до тъмното си лице и сочните й устни се разтвориха във въздишка. Клепачите й подскочиха, тя приглади косите си, докато оглеждаше лицата на танцьорите. За известно време се изгуби сред тълпата, сетне изплува отново.
Мургавата Къдруша…
Появяваше се и изчезваше сред танцьорите.
Красивата Къдруша, която търсих и която намерих…
Веднъж толкова бях огладнял, че когато дойде време да се храня, направо се уплаших. Същият страх ме завладя сега. Само че по-силен. Музиката свиреше сама, а мачетето падна от ръката ми. Веднъж Къдруша хвърли едно камъче…
Затичах се през лабиринта от танцьори.
Тя ме видя. Сграбчих я за раменете, тя се вкопчи в мен, опряхме гърди в гърди, а ръцете й ме обгърнаха. Знаех, че я боли. Името й изплува в главата ми. Очите ми бяха широко отворени и влажни. Исках да открия всичко в нея. Стиснах крехкото й тяло, отслабих хватка и пак я притиснах.
Долу в парка стърчеше самотно дърво, а над него висеше обезумялото слънце. На един от клоните, с прекършен врат и завързани отзад ръце, се полюшваше Зелено око. Ръцете му бяха окървавени.
Тя надзърна в лицето ми, извъртя се да види какво гледам и веднага прикри очите ми с длани. В тъмнината на шепите й аз разпознах музиката. Това беше траурната песен на девойката, която прикриваше очите ми, скърбяща за обесения принц.
И през музиката се прокрадна шепот:
— Внимавай, Лобей. — Беше гласът на Гугутката. — Наистина ли искаш да го видиш?
Пръстите останаха върху очите ми.
— Виждам те целия, като на тепсия. Ти си умрял, Лобей. Някъде сред скали и дъжд, там те е застигнала смъртта. Искаш ли и ти да надзърнеш отблизо в…
— Аз не съм призрак!
— О, не, Лобей, съвсем истински си. Но може би…
Извих глава, но тъмнината ме следваше.
— Искаш ли да чуеш за Хлапето?
— Искам да знам всичко, което би ми помогнало да го убия!
— Слушай, тогава. Хлапето Смърт може да връща живота само на онези, на които го е отнел. Властта му се простира единствено над цветята, които е откъснал. А знаеш ли теб кой те върна от…
— Махни си ръцете.
— Решавай, Лобей, решавай бързо! — прошепна Гугутката. — Искаш ли да видиш какво те чака? Или само това, което вече е било?
— Ръцете ти. Не мога да видя нищо, когато скриват това, което е пред… — млъкнах ужасен от това, което възнамерявах да кажа.
— Аз съм много талантлива, Лобей, в това, което правя. — През пръстите й започна да се процежда оскъдна светлина. — Трябваше да усъвършенствам този свой талант, за да оцелея. Не можеш да игнорираш законите на света, който си избрал…