Сграбчих я за китките и ги дръпнах встрани. Почти не се съпротивляваше. Зелено око продължаваше да виси на въжето под мен.
— Тя къде е? — викнах аз и огледах терасата.
— Аз се превърнах в онази, която обичаш, Лобей. Това е част от моя талант. Затова съм Гугутката.
— Но ти… — не намерих сили да довърша.
Тя сви рамене. Ръката й се плъзна по сребристата тъкан на роклята.
— Ами те… — махнах с ръка към посетителите в залата. Младежите се държаха за ръце, сочеха дървото в градината и се кискаха. — Наричат те Ла Гугутката.
Тя завъртя глава и приглади сребристата си коса.
— Не, Лобей. Кой ти го каза? Кажи ми кой? Аз съм Ле Гугутката.
Тръпки ме побиха. Гугутката протегна изящната си ръка.
— Ама ти не знаеше ли? Лобей, ти наистина ли не…
Отстъпих назад и вдигнах мачетето.
— Ние не сме хора, Лобей! Живеем на тяхната планета защото те са се самоунищожили. Опитваме се да възприемем формата им, спомените, дори легендите. Но не се получава. Всичко е илюзия, Лобей. Само това и нищо повече. Зелено око — ето кой те върна към живота. Той е този, който можеше да ти даде Къдруша.
— Зелено око…?
— Ние просто не сме като тях, Лобей. Ние сме…
Обърнах се и избягах от терасата.
Вътре преобърнах една маса и креснах нещо на кучето, което ме лаеше.
— Ло Лобей! — Беше приклекнало до масата, където се бе събрала компанията на Гугутката. — Почакай. Гледал ли си вечерното представление на „Перлата“?
Преди да отговоря то натисна едно копче в стената.
Подът започна да се върти. Въпреки истерията, която ме владееше, осъзнах какво става. Подът се състоеше от две широки платформи, разположени една върху друга. Горната се вдигна, а долната остана на място. Когато и двете станаха прозрачни, видях долу — под столовете и масите, между цепнатините в камъните — да се движат фигури.
— „Перлата“ е построена над един от коридорите, който води към клетката на Бранинг-на-море. Погледни, те бродят долу из лабиринта, препъват се един в друг, падат, стават, вкопчват се с окървавени нокти в стените. Тук нямаме пазач на клетка. Старата компютърна система, която хората са използвали за постигане физиологичен Еквилибриум при Деградация в Реакцията на Адаптация се грижи за техните илюзии. Там долу е един миниатюрен ад, изпълнен с удовлетворени желания…
Хвърлих се на пода и притиснах лице към прозрачната платформа.
— ФЕДРА! — извиках, по-скоро изпищях. — ФЕДРА, къде е тя?
— Здрасти, бебче! — В тъмнината под мен блеснаха миниатюрни светлинки. Двама влюбени се прегръщаха с най-малко три чифта ръце до металната машина.
— ФЕДРА…
— Пак си сбъркал лабиринта, малкия. Тук долу има само илюзии. Тя ще те следва до самата порта, но когато се извърнеш, за да се увериш че е до теб, ще откриеш, че е прозрачна. Когато излезеш пак ще си сам. Защо тогава въобще трябва да влизаш? — Гласът зад прозрачната платформа бе леко приглушен. — Тук долу мама се грижи за всичко. Не идвай да ми свириш с кървавия си нож. По-добре опитай да си я върнеш по друг начин. Всички вие сте уродлива тълпа, полисексуална и безплодна и се опитвате — непрестанно се опитвате да се напъхате в човешка маска. Само че тя ви е тясна. Върви си, Лобей. Иди да я търсиш нейде извън пределите на огледалото…
— Но къде…
— Помоли ли се под дървото?
В коридорите под мен неспирно се блъскаха, заобикаляха и дърпаха изгубените синове на човечеството. Само мигащите светлини на ФЕДРА осветяваха пътя им. Изправих се, а когато стигнах вратата кучето отново се разлая.
Пропуснах първото стъпало и успях да сграбча перилата едва четири по-надолу. Вратата ме изплю точно срещу парка. Отръсках се от главозамайващото слизане. Металните кули около площада пращяха по шевовете от зяпачи, които танцуваха по терасите и пееха с цяло гърло от прозорците.
Застанах под дървото и започнах да свиря за него. Да свиря и да се моля. Пуснах акордите по течението, уповавайки се на слепия случай и се молех за решение. Започнах смирено и мелодията ме опустошаваше, докато от мен остана само празна яма. Превърнах се във фонтан, от който блика ярост и обич — и всичко това беше за него. Звуците на флейтата кънтяха в металните стени.
Ръцете му, под лактите, бяха счупени. Една от тях помръдна леко и…
… и нищо. Закрещях, обладан от неистов гняв. Сграбчих дръжката с две ръце и забих острието в бедрото му, натисках, докато потъна в податливата плът, излезе от другата страна и опря в кората на дървото. Отново изревах и дръпнах мачетето, а тялото ми се гърчеше от страшни конвулсии.
14