— Паяк… оу, Паяк. Спри! Недей, моля те… недей…
Камшикът го парна по бузата и остави там кървава диря.
— Свири, Лобей! Свири, дявол да го вземе, инак ще ме убие!
Вдигнах мелодията с една октава и звуците нащърбиха покоя на утрото.
— Ааааааа… не, Паяк! Не ме удряй повече! — Той се задави в кървава пяна. — Спри… ааааа… боли! БОЛИ! Нали ми беше приятел, Паяк… нали бяхме прия… — Гласът му премина в хленч. А камшикът продължаваше да къса меса от Хлапето.
Раменете на Паяка бяха плувнали в пот.
— Стига — рече накрая той и нави камшика, като дишаше тежко.
Езикът ми беше прехапан, почти не си чувствах ръцете. Паяка обърна гръб на Хлапето и ме погледна.
— Свърши се — каза той.
— Наистина ли… трябваше?
Паяка забоде поглед в земята.
Нещо се размърда в храстите. Отвътре бавно изпълзяха шипове, свиха се в пръстен и от него разцъфнаха цветчета.
Паяка погледна нагоре към склона.
— Да вървим — рече той. Последвах го. На върха спрях и се огледах. Букет от цветя скриваше главата на трупа и жадните им корени се протягаха хищно към очите и езика му. Заспусках се надолу след Паяка.
Обърна се към мен едва в подножието. Лицето му беше намръщено.
— Забрави го, момче. Аз само ти спасих живота. И това е всичко.
— Паяк?
— Какво?
— Зелено око… Струва ми се, че едва сега разбрах.
— Какво? Хайде, време е да се връщаме.
— И аз като Хлапето… мога да връщам живота на тези, които съм убил.
— Да, там, на скалите — кимна Паяка. — Тогава ти сам се върна. Първо си позволи да умреш, а после се върна. Сега Зелено око е единствения, който може да върне твоята Къдруша.
— Зелено око — повторих след него. — Той е мъртъв.
Паяка кимна.
— Ти го уби. С последната нота на твоето… — той посочи мачетето.
— О! — възкликнах. — Какво става в Бранинг-на-море?
— Безредици.
— Защо?
— Хората жадуват за своето собствено бъдеще.
За миг си спомних цветята върху лицето на Хлапето. Призля ми.
— Аз се връщам — каза той. — Ти ще дойдеш ли?
Морето се отдръпна, оставяйки следи по пясъка.
Замислих се.
— Да. Но не сега.
— Зелено око ще… — той млъкна и заглади с крак пясъка. — … ще трябва да те почака. И Гугутката, също. Тя сега води танца и едва ли ще ти прости лесно избора, който направи.
— Какъв избор?
— Между реалността и… останалото.
— Аз кое избрах?
Паяка се засмя и ме бутна по рамото.
— Може би ще разбереш, когато се върнеш. Къде отиваш?
— Паяк? — спрях го аз.
Той ме погледна.
— В нашето село имаше един, който никак не харесваше живота си. Един ден той напусна този свят, поработи известно време на луната, прехвърли се и на външните планети, сетне на светове, които са на много и много звезди от нас. Може пък да ида там.
Паяка кимна.
— Веднъж и аз го сторих. Но като се върнах всичко, от което бягах, ме чакаше отново.
— Какво е там, горе?
— Не и каквото очакваш — Той се засмя и ми обърна гръб.
— Значи ще бъде… различно!
Паяка крачеше невъзмутимо по пясъка. Утрото се разля над морето, а мракът продължи да отстъпва към далечните върхове. Обърнах се и го последвах.
Да, и Гомор…
И се спуснахме в Париж:
Където се понесохме в бясна надпревара по „Рю де Медичи“ — Бо, Лу и Мюз бяха зад оградата, а аз и Кели от другата страна, пулехме се между пилоните, вдигахме врява и почти обърнахме Люксембургската градина наопаки в два след полунощ. А като ни писна си вдигнахме чуковете и се стоварихме право върху площада пред катедралата „Свети Сюлпис“, където Бо се опита да ме бутне във фонтана.
Някъде тогава Кели забеляза какво става около нас, нахлузи си едно кошче за смет и се втурна през отворената врата в писоарното на мъжката тоалетна, блъскайки по стените. Навън изскочиха петима нещастници — дори големите писоарни побират най-много четирима.
Някакъв невъобразимо русоляв мъж положи ръка на рамото ми и се усмихна.
— Слушай, спейсър, не мислиш ли, че е време… да си вървите?
Сведох очи към ръката му върху моята синя униформа.
— Ect-ce que tu es un besex?
Веждите му хвръкнаха нагоре, но той поклати глава.
— Une besex — поправи ме мъжът. — Не. Не съм. Жалко, но е така. — По вида ти съдя, че някога може да си бил мъж. Но сега… — отново тази усмивка. — Сега нямаш нищо за мен. Полицията… — той кимна към отсрещния край на улицата и едва сега видях там двама жандарми. — Дори те вече не ни закачат. Вие обаче сте чужденци и…
Ала Мюз вече се напъваше с цяло гърло:
— Ей, идвайте! Да се махаме от тук! — И изчезна. Литна нагоре отново.