За да се спуснем в Хюстън:
— Дявол да го вземе! — ядоса се Мюз. — Центърът за управление на полети Джемини — кой би повярвал, че всичко е започнало от тук? Хайде да изчезваме, моля ви!
Тъй че взехме автобуса през Пасадина, после монорелсовата за Галвстоун и сигурно щяхме да продължим надолу към Залива, но Лу намери мъж и жена с пикап…
— Радваме се, че можем да ви откараме, момчета. Да знаете само, колко се гордеем с вас, спейсърите, заради всичко, което вършите горе по планетите по поръчка на правителството.
… които пътуваха на юг, само двама, ако не броим бебето, а пък ние се настанихме отзад и им правехме компания близо двеста и петдесет мили.
— Как мислиш, дали са бесекси? — попита Лу и ме сръга с лакът. — Аз лично се обзалагам, че са точно такива. Само чакат да им дадем знак.
— Я млъквай. Те са едно чудесно провинциално семейство със сладко бебче.
— Което съвсем не изключва да са бесекси!
— На никого не вярваш, нали?
— Така си е.
Накрая пак взехме рейса, който ни раздруса през Браунсвил и по прашните пътища към мексиканската граница. Жегата бе нетърпима, макар да се свечеряваше, когато се добрахме до Матамарос. Тук буквално гъмжеше от тъпи мексиканци и кокошки, а също рибари от Тексаския залив — които миришеха отвратително — но пък никой не можеше да крещи по-силно от нас. Четирийсет и три курви — броих ги — бяха излезли на пристана да посрещат рибарите и докато счупим първите два прозореца на автобуса те всичките се превиваха от смях. Рибарите веднага заявиха, че няма да ни почерпят с риба, но са готови да ни напоят, стига да искаме, защото такъв им бил обичаят. Но ние врещяхме и счупихме още един прозорец, а после, докато лежах проснат на стъпалата на тукашната пощенска служба и пеех с цяло гърло, една жена се надвеси над мен и опря длани в бузите ми. „Много си сладък“ — рече ми, докато косата й се спускаше върху лицето. „Но всички мъже са се събрали да ви гледат, а това отнема време. Лошото е, че тяхното време се измерва с нашите пари. Слушай, спейсърче, не мислиш ли, че е време да си вървите?“
— Гоните ни, значи! — креснах аз, като я сграбчих за китката. — Ей, usted es una besexa?
— Bisexa en espanol — поправи ме тя с усмивка. — Съжалявам, но не притежаваш нищо, което… да ми свърши работа. Жалко, защото, струва ми се, някога си била жена. А аз харесвам жените…
Претърколих се на верандата.
— Ще се веселим ли, или ще веселим? — завика Мюз. — Хайде, изчезваме!
Все пак успяхме да се върнем обратно в Хюстън преди изгрев слънце. И литнахме нагоре.
За да се спуснем в Истанбул.
Тази сутрин в Истанбул валеше.
Пихме чай пред интенданството от чашки с формата на кайсии и зяпахме оттатък към Босфора. Принцовите острови бяха разпиляни като трохи пред пробуждащия се град.
— Някой да не познава града? — попита Кели.
— Няма ли да го обикаляме заедно? — рече Мюз. — Мислих да не се разделяме до края.
— Така и не получих заплата — оплака се Кели. — Направо съм изтарашен. Ако питате мен, касиерът ми има зъб — той сви рамене. — Хич не ми се щеше, но ще се наложи да си хвана някой богат бесекс и да му направя мили очи — той си сръбна от чая и едва сега усетих тишината, която се бе възцарила. — Е, стига де! Облещихте се, сякаш съм попукал свръх-нежните ви и деликатни тъпанчета! Ей, ти! — той ме посочи. — Какво се кокориш, като че никога не си излизал с бесекс?
Започваше се.
— Не се кокоря — рекох, но вече започвах да щурвам.
Жаждата, тази стара жажда.
Бо се изсмя, за да намали напрежението.
— Слушайте, предишния път като бях в Истанбул — някъде година преди да постъпя в нашия взвод — с разни приятели бяхме слезли на площад Таксим в Истиклал. Там има цял ред евтини овехтели киносалони, а след тях започва една уличка с безброй цветарници. Вървяхме по нея, а пред нас крачеха двама непознати спейсъри. Има едно площадче, където онези си купиха риба, по-нататък е тържището на тропически плодове, кисело зеле и морски таралежи. Но най-отпред са цветята. Както и да е, забелязахме нещо странно в онези спейсъри. Не беше в униформите им, те бяха безупречни. Прическите също. Чак, когато ги чухме да разговарят — оказа се, че са мъж и жена, –_издокарани като спейсъри, за да си хванат бесекси_! Представяте ли си, тия нещастници си падаха по бесекси!
— Ами да — обади се Лу. — И аз съм срещал такива. Имаше ги доста в Рио.
— Направо ги спукахме от бой — продължи Бо. — Дръпнахме ги в една съседна уличка и им разказахме играта!
— Значи от Таксим надолу по Истиклал докато стигнеш цветарниците? — повтори Мюз. — Защо не каза по-рано, че там се навъртали бесексите, бе човек?