Погледнах Кели, но лицето му си оставаше все така мрачно.
— Стига бе — подхвърли Лу. — Лично аз нямам нужда да се мъкна чак там. Достатъчно е да цъфна на някоя улица и бесексите направо ме подушват. Мога да ги разпозная от отсрещния край на Пикадили. Тук не предлагат ли друго, освен чай? Къде може да си пийне човек?
— Май забрави, че сме в мюсюлманска страна? — ухили се Бо. — Всъщност, след онези цветарски магазинчета следват цял куп тесни барчета със зелени врати и мраморни плотове, където литър бира се харчи за не повече от петнадесет цента — в турски лири. Там също предлагат сандвичи и топло свинско шкембе…
И така продължихме да си бъбрим, припомняйки си стари историйки. Само че това не помагаше. Вече знаехме, че скоро ще се разделим. Дори Мюз го чувстваше.
Когато дъждът спря, взехме ферибота за Златния рог. Кели попита, без да му мигне окото, за площад Таксим и получи напътствия, които ни отведоха на съвсем друго място. Беше някаква забутана кръчмичка, пълна с народ, но поне се оказа евтино. Накрая Лу се отправи към моста Ататюрк за да се полюбува на Новия град. Бо пък искал да разбере какво е това Долма Боче, а когато Мюз откри, че само за петнадесет цента можеш да се прехвърлиш в Азия, също ни напусна.
Запромъквах се през суматохата от коли, минувачи и тролеи пред входа на моста, свърнах в една пряка и поех обратно към Стария град. Има такива моменти, когато крясъците и шумотевицата не помагат да прогониш тъгата. Има моменти, когато трябва да се разходиш сам, защото е почти непоносимо да си самотен.
Вървях по тесните улички, из които щъпуркаха магарета и камили с подгизнали козини, помъкнали метални контейнери с боклуци и дисаги със стока.
Някои хора се вторачват в спейсърите, други не го правят. Има и такива, които те зяпат толкова подмолно, че се научаваш да прихващаш погледите им едва, когато потънат в забрава дните в тренировъчното училище. Вървях из някакъв парк, когато улових погледа й. Тя видя, че я гледам и отмести поглед встрани.
Влачех се по мокрия асфалт. Тя стоеше на близкия ъгъл пред входа на миниатюрна, запустяла джамия. Когато я наближих хлътна в дворчето отзад. Продължих.
— Прощавайте.
Спрях.
— Имате ли представа, дали това е църквичката на Света Ирена? — английският й притежаваше чаровен акцент. — Забравих пътеводителя си у дома.
— Съжалявам. И аз съм турист.
— Ах — усмихна се тя. — Аз съм от Гърция. Помислих ви за турчин, защото сте мургав.
— Американски червенокож индианец — представих се аз. Беше неин ред.
— Виж ти. Аз пък наскоро постъпих в Истанбулския университет. Съдейки по униформата вие сте… — тя замълча, сякаш се колебаеше — спейсър.
Не зная защо, но бях леко смутен.
— Аха. — Пъхнах ръце в джобовете, изправих се на пръсти и обходих с език кътниците си — въобще направих всичко, което е необходимо, когато съм смутен. „Когато се държиш така — призна ми веднъж един бесекс — ставаш невероятно привлекателен“. — Такъв съм. — Гледах да го произнеса внимателно, но въпреки това тя подскочи лекичко от вълнение.
Тоест, сега тя знаеше, че аз знам, че тя знае, че аз знам и вече се питах как ще изиграем останалата част, следвайки утъпканата от чичко Пруст пътека.
— Аз пък съм туркиня. Не съм от Гърция. И съвсем не съм първи курс. Тази година завършвам история на изкуството в тукашния университет. Понякога прибягвам до подобни лъжи за да съхраня своето его от непознати. Но защо ли? Все си мисля, че егото ми трябва да е много малко.
Виж ти каква хитра стратегия.
— Далеч ли живеете? И какъв е курсът на турската лира? — И мен ме биваше в стратегиите.
— Не мога да ви платя. — Тя придърпа полите на шлифера си. — Бих искала, но… — безпомощно свиване на рамене. — Аз съм една бедна студентка. Ако искате, можете да си вървите, няма да ви се разсърдя. Само ще ми е малко тъжно.
Останах при нея. Реших, че след още малко усуквания ще ми предложи цена. Но не го стори.
Биваше си я в стратегията.
Пък и за какво ли са ми проклетите пари? — питах се.
— Според мен, тъжна е цялата тази история — продължи тя и изтри дъждовните капки от челото си. Гласът й звучеше неравно и аз надзърнах да потърся сълзи сред капките. — Тъжно е, че е трябвало да ви променят, за да ви направят спейсър. Ако не го бяха правили, ние… Ако ги нямаше спейсърите ние нямаше… да сме това, което сме. Вие… преди това мъж ли бяхте, или жена?
Дъждът се усили. Забодох поглед в земята, а в яката ми се стичаха хладни ручейчета.
— Мъж — рекох. — Но това няма значение.
— На колко сте години? Двайсет и три, двайсет и четири?
— Двайсети три — излъгах. Чиста проба рефлекс. На двадесет и пет съм, но плащат повече, ако си по-млад. Само дето вече не желаех проклетите й пари…