— Познах, значи. Повечето от нас са станали експерти по спейсърите. Знаехте ли го? Но сигурно е съвсем естествено. — Тя ме погледна с големите си, черни очи, но не издържа и замига често. — Щяхте да бъдете много красив мъж. Но сега сте спейсър, строите водосъхраняващи системи на Марс, програмирате минно-геоложки компютри на Ганимед, или прокарвате релейни връзки на Луната. Промяната… — Бесексите са единствените хора, които умеят да произнасят „промяна“ с такова неимоверно възхищение и съжаление. — Защо не можаха да намерят някое друго решение? Каквото и да е, вместо да ви кастрират, да ви превръщат в същества, лишени от всякакви белези, безполови като камъните…
Поставих ръка на рамото й и тя млъкна, като да бях я зашлевил. Огледа се да види има ли някой наблизо. Сетне бавно, много бавно, вдигна ръката си към моята.
Дръпнах я назад.
— Та казвате…?
— Че можеха да намерят друг начин — тя пъхна ръце в джобове.
— Можеха, да. Горе, зад йоносферата, малката, има толкова много радиация за тези ваши скъпоценни гонади, че ще се сбръчкат далеч преди да стигнете Луната, Марс или пък спътниците на Юпитер…
— Можеха да изобретят защитни екрани. Да хвърлят повече усилия в биологичните изследвания…
— Само че Земята не може да чака — прекъснах я аз. — Тя се задъхва, миличката, от пренаселване. Не, това е само оправдание — истината е, че ги сърбяха ръцете да накълцат нещастните дечица — и най-вече родените с деформации.
— Ах, да — кимна тя. — Все още си пробиваме път от неопуританщината към сексуалната свобода на двайсети век.
— Защо, решението беше чудесно — ухилих се наперено и се почесах демонстративно по чатала. Никога не съм разбирал защо хората го намират за просташко, когато го прави някой спейсър. — Аз го харесвам.
— О, престанете.
— Какво не ви харесва?
— Престанете, моля ви. Не го правете. Та вие сте дете.
— Но те ни избраха сред онези деца, чиито сексуални реакции започват да изостават безнадеждно във времето на ранния пубертет.
— Ами тези ваши детински, отвратителни заместители на любовта? Всъщност мнозина от нас ги намират за привлекателни. И все пак, за мен сте само едно дете.
— Така ли. Ами бесексите?
Тя се замисли.
— Мисля, че те са произлезли от останалите деца със забавено сексуално развитие. Прав сте, май наистина е било най-доброто решение. Всъщност липсва ли ви сексът?
— Ние имаме вас.
— Мда. — Тя отмести поглед. Потърсих изражението, което се опитваше да скрие. Беше само усмивка. — Живеете великолепен, изпълнен с действие живот, а освен това имате и нас. — Лицето й придоби одухотворен израз. — Въртите се в небето, под вас се върти светът и пристъпвате от континент на континент, докато ние… — тя се сгуши в яката на шлифера. — Ние влачим нашето скучно, еднообразно съществуване, оковани от гравитацията и можем само да ви боготворим!
Тя ме погледна.
— Перверзни сме, така ли? Защото сме влюбени в някакви безжизнени трупове, властващи над безтегловността! — Раменете й подскочиха трескаво. — Не съм искала да притежавам безтегловно-сексуален заместващ комплекс.
— Този израз винаги съм го смятал за твърде дълъг и нескопосан.
Тя сведе поглед.
— Не ми е приятно, че съм бесекс. Така по-добре ли е?
— И на мен не ми е приятно. Бъди нещо друго.
— Човек не подбира по желание перверзиите си. Ти въобще нямаш такива. Вие, спейсърите, сте свободни поне от това. Още една причина да ви обичам. Любовта ми е породена от страха от любов. Не е ли прекрасно? Перверзният замества „нормалната“ любов с недостижими неща: хомосексуалистът с огледалото, фетишистът с обувка, часовник, или гривна. А тези с безтегловно-сексуален заместващ…
— С бесексите.
— Бесексите я заместват с — тя ме погледна ядно — безжизнен, отпуснат къс месо.
— Не мисли, че ме обиждаш.
— А исках.
— Защо?
— Ти нямаш желания. Не би ме разбрал.
— Продължавай.
— Желая те, защото ти не можеш да ме желаеш. Тъкмо в това е удоволствието. Ако някой от вас наистина почувства сексуално желание към… нас, сигурно ще ни изплаши до смърт. Чудя се, какво ли са правили извратените типове през миналите векове, когато ви е нямало. Сигурно са ви чакали. Едно време е имало некрофили, но сега, готова съм да се обзаложа, не е останал нито един. Пак няма да ме разбереш… Ако можеше, сега едва ли щях да се питам кой би могъл да ми заеме шейсетина лири, за да ти платя. — Тя прекрачи през падналите на мокрия паваж клони. — Нали одеве ме пита какъв е курсът в Истанбул.