Заех се да пресмятам.
— Евтиничко щеше да ти излезе.
— Знаеш ли… ти си по-различен от другите. Ти поне искаш да знаеш…
— Ако те заплюя за всеки път, когато си го казвала на спейсър, досега да си се удавила.
— Връщай се на Луната, безжизнен къс месо. — Тя затвори очи. — Заминавай да се мотаеш около Марс. Или из спътниците на Юпитер, където ще те бива повече. Махай се и не се връщай повече в този град.
— Къде живееш?
— Да не искаш да дойдеш с мен?
— Дай ми нещо. Дори да не струва шейсет лири. Нещо, което харесваш, каквото и да е, стига да е от теб.
— Не.
— Защо не?
— Защото аз…
— … не желая да се разделям с частица от своето его. Че кой от вас, бесексите, го желае!
— Наистина ли не разбираш, че нямам никакво намерение да те купувам?
— Само защото нямаш с какво.
— Ти си дете — повтори тя. — И аз те обичам.
Стигнахме входа на парка. Тя спря, загледана в полюшваната от вятъра трева. Накрая вдигна бавно ръка и посочи с пръст.
— Аз… живея там.
— Чудесно — рекох. — Да вървим.
Веднъж избухнал уличният газопровод, обясни ми тя, и огнените езици стигнали чак до пристанището, но бързо угаснали. След минути потушили пожара, но обгорените фасади на сградите останали да напомнят за него.
— Кварталчето е предпочитано място от художници и студенти. — Подметките ни трополяха по овехтелия калдаръм. — „Юри Паша“, номер 14. В случай, че пак дойдеш в Истанбул. — Вратата й бе покрита с черни люспи, а стълбището задръстено от боклуци.
— Художниците и професионалните артисти често са бесекси — отбелязах аз полушеговито.
— Както и много други хора. — Тя прекрачи прага и задържа вратата. — Вдигаме излишен шум за това.
В коридора висеше портрет на Ататюрк. Стаята й беше на втория етаж.
— Само за миг, докато си намеря ключа…
Марсиански пейзажи! Пейзажи от Луната! Върху статива й — огромно платно, изобразяващо слънчев изгрев над кратерен ръб! Тук имаше копия от оригиналните снимки на Луната, направени от „Обзървър“, както и фотографии на всички генерали от Интернационалния Спейсърски Корпус.
На бюрото й се мъдреше внушителна купчина списания, посветени на живота на спейсърите, каквито можете да си купите от всяка улична будка навсякъде по света. Имаше и малко датски списания, от онези. Върху полицата мярнах книги с илюстрации и монографии по история на изкуството. Над тях — цяла редичка с евтини космически опери с меки подвързии: „Грях на Космическа станция 12“, „Ракетен развратник“, „Дива орбита“.
— Коняк? — предложи тя. — Узо или перно? Избирай каквото поискаш. Все ще са от една бутилка. — Тя постави две чаши на бюрото и дръпна вратичката на шкафчето, което се оказа миниатюрен хладилник. После донесе поднос с турски деликатеси и го постави до чашите.
Седях върху кушетката, на която очевидно спеше. Матракът беше пълен с гликогел и лекичко се полюшваше. Тук долу владее измамната представа, че това наподобявало усещането за полет в безтегловност.
— Настани ли се удобно? Ще ме извиниш ли за мъничко? Деля апартамента с неколцина приятели. Ще отскоча до тях. — Тя ми намигна. — Те също харесват спейсърите.
— Манифестация ли ще правиш? Или смяташ да се подредят пред вратата, докато си чакат реда.
— Всъщност и двете. — Тя поклати тревожно глава. — Ох, кажи какво искаш?
— А ти какво ще ми дадеш? Искам нещо. Затова дойдох. Самотен съм. Може би искам да узная докъде ще стигнем. Объркан съм.
— Ще стигнем, докъдето пожелаеш. Аз ли? Уча, пиша, рисувам, разговарям с приятели… — тя доближи леглото, но седна на пода — ходя на театър, зяпам спейсърите по улицата, докато някой не ме забележи. И аз съм самотна. — Тя положи глава на коляното ми. — Искам нещо. Но… — последва почти цяла минута на колебание — ти не си този, който би могъл да ми го даде.
— Нито пък ти ще платиш за него — троснах се аз. — Нали?
Тя поклати глава, без да я вдига от коляното ми.
— Не смяташ ли, че… трябва да си вървиш?
— Готово — рекох и се надигнах.
Тя седна на леглото и нагласи пешовете на шлифера си. Още не го беше свалила.
Отидох при вратата.
— Всъщност — заговори тя, — има едно място в Новия град, където би могъл да намериш това, което търсиш. Нарича се Цветната улица…
Завъртях се, обхванат от гняв.
— Свърталището на бесексите? Виж, не съм приплакал за пари! Казах, че искам каквото и да било! Не ти ща…
Раменете й се разтресоха, но това бе смях. Тя се наведе и положи глава върху вдлъбнатината, където бях седял.
— Защо не искаш да ме разбереш? Казах ти, там се навъртат много спейсъри. Веднага щом си тръгнеш, ще се отбия при моите приятели да обсъдим… да, ще си говорим за хубавеца, който ме изостави. А пък ти… може би ще срещнеш там някой, когото познаваш.