3
Неочаквано малкото чудовище се втурна презглава, оставяйки в скута ми — О, ужас — една размазана какавида с човешка глава.
„Къде е душата ти, за да я яхна!“
Горе главата! Живееш в епохата на ПЕПСИ!
… Портик!
Час по-късно вече се бях спотаил край клетката. Но пазачът, Ле Портик, не се виждаше никакъв. Дребно бяло същество (помня когато жената, беше майката на Перко, го измъкна от утробата си и го захвърли с писък, преди да издъхне) бе допълзяло да хленчи до електрическата ограда. Сигурно и то скоро щеше да умре. Чувах смеха на Грига, но не го виждах. Някога той беше Ло Грига — докато навърши шестнайсет. Тогава нещо — никой нямаше представа дали е генетично или не — взе да разяжда мозъка му и го караше непрестанно да се смее. Така изгуби своето Ло и бе настанен в клетка. Ле Портик сигурно беше някъде вътре за да разнася храна, да лекува болните, или да убива онези, които са отвъд лечението. Толкова много мъка и болка бяха насъбрани на това ужасно място, невъзможно бе да си представиш, че някой от подопечните му са били хора. Макар и не съвсем чисти, но все пак човеци. Дори Ло Ястреба е особено чувствителен на тази тема. Не обича шегите, свързани с клетката и често повтаря: „Нямаш представа, млади Ло-момко, какво правеха с тях, когато аз бях малък. Не си виждал как ги влачат от джунглата — малцината оцелели там. Не си виждал варварските методи, прилагани от напълно нормалните, изгубили всякакъв разсъдък от страх. Много от тези, които сега наричаме с Ло и Ла, преди петдесетина години нямаше да преживеят и ден. Радвай се, че ти поне израсна в толкова цивилизовани времена.“ Да, те са били хора. Друго се питам и не за първи път — какво е да се грижиш за подобни хора — като Ле Портик?
Върнах се в селото.
Ло Ястреба вдигна глава от арбалета, чиято тетива натягаше. В краката му се търкаляха цяла дузина батерии. Изглежда беше зареждал стрелите.
— Как си, Ло Лобей?
Вдигнах една батерия и я завъртях в ръка.
— Удари ли бика?
— Не.
Натиснах скобата с върха на мачетето. Биваше си я.
— Да вървим — рекох.
— Почакай малко — той влезе в къщата и изнесе втори арбалет — за мен. След това двамата слязохме при реката.
Бреговете й бяха покрити с жълтеникави наноси. По това време реката бе пълноводна и бърза, тръстиките по крайбрежието се превиваха от течението като люшкани от вятъра коси. Продължихме надолу из мочурищата и така изминахме около две мили.
— Какво уби Къдруша? — попитах накрая.
Ло Ястреба клекна да огледа един обелен дънер — по кората имаше следи от бивни.
— Бил си там. Видял си с очите си. Това на Ла Злата са само предположения.
Отдалечихме се от реката. Острите бамбукови пръчки стържеха по гамашите на Ло Ястреба. Аз нямам нужда от гамаши. Кожата ми е яка и загрубяла. Перко и Малък Джон също.
— Нищо не видях — отвърнах. — Тя какво предполага?
Един сокол албинос литна уплашено от близкото дърво. Къдруша също не носеше гамаши.
— Две са възможните причини — или онова, което е убило Къдруша, е било нефункционално, или самата тя е била такава.
— Къдруша беше функционална — заявих аз. — Сигурен съм!
— Не викай толкова, момче.
— Тя не позволяваше на стадото да се разпилява. Въртеше животните на пръста си. Биваше я да прогонва опасностите и да призовава хубавите неща в живота.
— Брей! — възкликна недоверчиво Ло Ястреба.
— Знаеше как да премества козите където иска — или където аз искам — без жест, дори без дума.
— Слушал си дрънканиците на Ла Злата.
— Не. Видях я. Вдигаше ги във въздуха също като онова камъче.
Ло Ястреба понечи да каже нещо, но изведнъж сбърчи вежди.
— Какво камъче?
— Камъчето, което вдигна и хвърли.
— Какво камъче, Лобей?
Е, разказах му цялата история.
— И това беше функционално — приключих. — С нея стадото беше в безопасност. Аз бях съвсем излишен.
— Но не е могла да опази себе си — заяви Ло Ястреба.
Известно време вървяхме мълчаливо. Изведнъж:
— Яаааааа… — в три различни тона.
Храсталака се разтвори и отвътре изскочиха Блойските тризнаци. Единият от тях скочи към мен и изведнъж в прегръдките ми се озова десетгодишен, истеричен червенокоско.
— Ей, я почакайте малко… — викнах ядосано.
— Ло Ястреб, Лобей! Там отзад…
— Спри, чуваш ли! — дръпнах се да не ме фрасне с лакът.
— … там отзад! То тъпче и обръща скалите!
— Къде отзад! — попита Ло Ястреба. — Какво стана?
— Там отзад при…
— … старата къща близо до мястото, където се срути покрива на пещерата…