— … се показа бикът и стъпка…
— … беше ужасно голям и стъпка…
— … стъпка старата къща дето…
— … играехме в нея…
— Млък! — викнах и на тримата и пуснах на земята Блой-3. — Къде точно се случи това?
Тримата се извърнаха едновременно и посочиха към гората.
Ястреба измъкна арбалета от калъфа.
— Ясно — кимна отсечено той. — Вие, момчета, се прибирайте в селото.
— Почакай… — дръпнах Блой-2. — Точно колко голям беше?
Безпомощно премигване.
— Няма значение — махнах с ръка. — Изчезвайте.
Изгледаха ме и тримата, погледнаха и към Ло Ястреба, който вече доближаваше гората. После си тръгнаха.
Продължихме по пътеката от скършени клонки, оставена от децата. Реката шумеше зад нас. Прекрачихме едно паднало дърво, след него още няколко — съборени съвсем наскоро.
Три от четирите носещи колони на къщата бяха изтръгнати — огромни, тежки колони. Последната стърчеше самотно в небето. Градината, в която преди много години Керол отглеждаше цветя, сега бе изпотъпкана. Беше толкова отдавна, двамата с нея решихме да се отделим от шумотевицата в селото и да се усамотим тук, в старата къща.
Прекрачих грамадна вдлъбнатина от копито в меката почва, размазаните вътре цветчета и листа се подреждаха в мрачна наглед мозайка. Стъпалото ми се губеше вътре в отпечатъка. Няколко от градинските дръвчета бяха изтръгнати с корените. Стеблата на останалите бяха прекършени.
Не беше никак трудно да се определи откъде се е появило чудовището. Пътят му очертаваха смачкани клони, храсталаци и листа. Застанал насред двора на къщата Ло Ястреба размахваше безгрижно арбалета.
— Май само се преструваш на безгрижен — скастрих го аз. Огледах се — гледката беше като при земетресение. — Доста голям ще да е бил.
Ло Ястреба ми хвърли вледеняващ поглед.
— Не за пръв път излизаш на лов с мен.
— Вярно. Може да си е отишъл след като е изплашил децата.
Ястреба тръгна през двора към отсрещната страна. Последвах го.
Едва навлязохме в гората и отнякъде се разнесе трясък на повалено дърво — повторен три, пауза, четири пъти.
— Естествено, щом е толкова голям, сигурно може и бързо да се придвижва — измърморих.
Още три дървета.
После рев.
Един немузикален звук с метален оттенък, лишен от гняв и патос, но гръмовен, породен от дробове с размери на зейнали вулкани, протяжен и несекващ и каращ листата да треперят.
Заобиколени от сребристо и зелено ние продължихме към хладните, опасни езера.
Крачка, вдишване, крачка, издишване.
Тогава сред дърветата отляво…
Приближаваше се със скокове, сянката му вече ни закриваше, а от дърветата се сипеше дъжд от клонки и листа. Очите му бяха кръвясали, кафеникави и натъпкани с гурели в ъглите. Очните му ябълки бяха големи колкото главата ми.
От влажните, черни ноздри бликаше пара.
Имаше толкова благороден изглед.
Той отметна глава, трошейки едри клони и зарови лапи в меката пръст — имаше космати крайници със завити нокти вместо предни копита, пръстите им бяха дебели колкото моите ръце — изрева, приклекна назад и скочи.
Тогава Ястреба стреля. Стрелата пропя във въздуха и звънна в левия му хълбок. Биволът се преметна напред.
Блъснах се в близкото дърво и почувствах, че дъхът ми секва.
— Ставай — викна ми Ястреба през рамо и затича в посоката, в която бе изчезнало животното.
Втурнах се след този побъркан дъртак, горящ от желание да довърша бика. Изкачихме покрит с натрошени камънаци скалист хълм (нямаше ги предишния път, когато бях минавал от тук, един топъл следобед с бръмчащи пчели, слънчеви зайчета и ръката на Къдруша, свита в моята, на рамото ми, на бузата ми). Спуснахме се от другата страна, затупуркахме с крака по неподатливата червеникава глинеста почва, тичахме и тичахме…
Някои неща са толкова дребни, че не ги забелязваш. Други пък — толкова едри, че разбираш какво са едва когато им налетиш. В случая беше дупка в земята, обхващаща и близката страна на планината. По-точно нещо като просторен и назъбен вход на пещера с диаметър поне двайсетина метра. Осъзнах че е там, едва когато отвътре се разнесе оглушителен рев, придавайки нови измерения на всичко наоколо — дърветата, скалите и глинестата почва.
Когато ехото отзвуча ние пропълзяхме до ръба на дупката и надникнахме вътре. Долу се мярна лъскаво туловище, което се въртеше и въртеше с трескава бързина. Сетне чудовището спря, надигна се на задните си копита и протегна нагоре косматите си лапи.
Ястреба отскочи назад, макар ноктите на животното да драскаха на около петнадесетина стъпки под назъбения ръб.