Скочих и се дръпнах от издайническата светлина. Циклон от сияещи прашинки твореше незабравима илюминация на мястото, където седях преди миг. Безумният им бяг бързо се успокояваше.
Стомахът ми беше като мях с вода, пристегнат върху купчината черва. Опитах да вървя в посоката, от която одеве идваше звукът, но не се оказа толкова лесно. С неимоверно усилие на волята вдигнах единия крак, наредих му да се премести напред — той го изпълни неохотно, добре, вдигнах другия, наведох се напред…
На стотина стъпки пред мен внезапно забелязах друга светлина, защото нещо много голямо изпълни тунела под нея. После изчезна…
Туп, туп, туп…
Мпфу!
Три негови крачки бяха голямо разстояние.
Последва цяла лавина от топуркания!
Притиснах се към стената, заровил лице във влажната почва и корените.
Но звукът се отдалечаваше.
Преглътнах всички горчилки, които се бяха надигнали в гърлото ми и се отстраних от стената.
Последвах го, отпърво вървях, не след дълго се затичах безшумно.
Звукът се измести и сега идваше отдясно.
Свих надясно и поех по един издигащ се нагоре тунел с нисък свод. Някъде отпред чух рогата му да драскат по тавана. Подът бе обсипан с камъни, остърган мъх и лишеи.
Вадата, която следваше извивките на тунела, бе изпълнена с флуоресцираща слизеста тиня. Наклонът се увеличи още и тинята потече.
Изглежда копитата му бяха попаднали върху метален под, тъй като в продължение на десетина скока изпод тях хвърчаха оранжеви искри, които го озаряваха някъде до средата на туловището.
Беше само на трийсет метра пред мен.
Нова серия искри, докато завиваше в тунела.
Скоро и аз почувствах под ходилата си хладната метална повърхност. Прескочих няколко покрити с листа клони, довяни тук от неизвестно какъв вятър и за миг мракът се изпълни с мирис на есен.
Стигнах завоя и се огледах.
Изправен насреща ми, той изрева.
Чукна с копито само на метър от мен и от толкова близо искрите озариха свирепите му очи и полираните ноздри.
Една грамадна лапа закри лицето му, протегната към мен. Претърколих се назад и измъкнах мачетето.
Пестникът му — този път свит — се стовари върху металната плоча на мястото, където бях стоял. Вдигна се и полетя отново — право към мен.
Лежах долу, острието на мачетето сочеше напред. Юмрукът му попадна право на върха и се наниза отгоре. Тялото ми се разтърси, но в следния миг почувствах, че се отделям от пода и литвам във въздуха, завъртян за мачетето. Стисках тази проклета дръжка с ръце и крака и пищях неописуемо.
Той също пищеше, мушкаше тавана със смъртоносните си рога и предизвикваше дъжд от парчетии. Изведнъж острието се изтръгна от раната — флейтата в него беше изпълнена с кървава пяна — а аз полетях към стената, ударих се в нея и се строполих долу.
Биволът се люшна, остърга едната стена с рамо, после и другата. Да бяхте видели само сянката, която хвърляше върху тавана!
Муцуната му се наведе бавно към мен и ме облъхна с вонята на неговия дъх. Опитах се да се изправя, но краката просто не ме слушаха (изглежда си бях разтегнал сухожилие).
Точно под мен, на пода, имаше решетка с изтръгнати пръчки, вероятно от отточен канал. Промуших се през нея и се спуснах надолу по хлъзгавата тръба. Мракът тук бе непрогледен. Имаше метални дръжки в стените на канала. Чувах го да драска по стената отгоре. Напипах мачетето и мушнах на сляпо над главата си. Това, което уцелих, мърдаше.
Рааааааааааааа…
Ревът беше леко приглушен от каменната стена. Чух ноктите му да стържат някъде над мен. Това ми стигаше. Гмурнах се надолу, наклонът отпърво се увеличи, сетне взе да се изравнява. Главата ми се удари в метални тръби.
Лежах със затворени очи, а арбалетът ме притискаше болезнено в плешката. Цялото тяло ме болеше, освен ударените места — те просто бяха изтръпнали.
Ако наистина съумеете да се отпуснете със затворени очи, ще почувствате, че клепачите ви бавно се повдигат. Когато го сторих, очите ми взеха да се изпълват със светлина отдолу.
Светлина? Облещих се.
Сивкава светлина струеше зад решетката, с мекотата на слънчевите лъчи, когато се промъкват зад много ъгли.
Само дето бях поне две нива по-надолу. Лежах точно под отвора на съседния отточен канал.
Някъде отдалеч се разнесе познатият биволски рев, отеквайки в масивните каменни стени.
Сграбчих решетката и се изправих до нея, наранените лакти смъдяха, раменете ме боляха нетърпимо и нещо се опъна мъчително в бедрото ми. Прекрачих шахтата и надникнах в следващото помещение.
Таванът беше срутен до половината, та от тази страна стените достигаха пет-шест метра височина. Виждаха се отворите и на други подобни шахти, тази от която аз се подавах бе на около петнадесетина стъпки от пода.