Константин Константинов
Седем часът заранта
Тя пристигна в една студена ноемврийска сутрин. Още когато влакът фучеше из несъбудените предградия, изправена до прозореца, тя се учуди, че се усеща така бодра, подмладена въпреки дългото пътуване, въпреки мъчителните месеци назад. Сетне в жилите й се вля треската на милионния град, даде й нов още по-силен тласък и в същия миг забрави, че бе дошла да търси тук тъкмо успокоение и отмора. Още при тръгването си, когато перонът на гарата изчезна, тя изведнъж почувствува странна лекота, едно физическо усещане на откъсване, примесено с приятна умора. Назад бе останала само купчина чужди мъртви неща: тежката атмосфера на непоносимо съпружество, дълбоката и съдбоносна обич към другия, скривана с години, малкият обществен скандал — и най-сетне формалното разкъсване на тоя брак, който бе пъкъл за нея. Сега тя беше вече свободна и всичко, което я интересуваше, което беше близко, за което струваше да се живее — беше напреде. Те можеха вече открито да редят своя нов живот. Но за да не дразнят повече никого и да бъдат съвсем свободни, решено бе да заминат в чужбина. Първо тя, след няколко дни и той.
Бяха избрали тоя град, който и двамата поотделно познаваха и обичаха. Уговорено беше всичко, до последните подробности: кварталът, в който тя ще се настани, денят на неговото тръгване, часът на пристигането, времето и мястото, дето ще се срещнат на следния ден, ако случайно („това не може да се случи!“ — усмихнато клатеше глава тя, но той все пак настоя) някакво недоразумение попречи да се намерят още на гарата.
Небето беше сиво и една равна светлина, неподвижна и студена, бе потопила тъмните здания, асфалтените улици, каменните църкви, прекрасните мостове над реката. Във въздуха се носеше все същият лек мирис на бензин, на топли круасани и на мимоза, толкова познат и характерен за тоя град. Ней се струваше, че се връща тук само след няколкоседмично отсъствие. Тя не обичаше влажния и мрачен северен климат; по-рано с нетърпение чакаше априлските дни, нежната синина на небето и яркото пролетно слънце. Ала сега тая убита светлина тук й се струваше по-приятна от острите зимни лъчи, по-успокояваща и мека.
Настани се в един нов край на известния стар квартал, близо до университетското градче, дето в ресторана-барака се бяха хранили преди година и двамата. Имаше просторна стая с прозорец към огромния парк, чиста, тиха и весела, с двойни завеси от бял тюл и златисто кадифе. Стените бяха облечени с бледожълт копринен тапет, потонът — висок и снежнобял, подът — от лъснат паркет с кафява кожа пред леглото. На камината три-четири чайни рози се отразяваха в голямо огледало и парфюмираха въздуха с едва доловим землист аромат.
Тя се чувствуваше като студентка във ваканция — лека, разполагаща с цялото си време, изпълнена с бодрост и спокойно, радостно очакване. Сутрин обикаляше всички познати места — университет, музеи, магазини, паркове. След обяд почиваше в стаята си. Ведрост, вътрешна чистота и успокоение лъхаше в тази стая, дето, щом влезеше, човек имаше чувство, като че току-що се е изкъпал. Тя беше съобщила вече адреса си заедно с няколко думи на нетърпение и всеки ден чакаше отговор. Привечер, когато далечният тътен на улиците се засилваше и дървесата на парка ставаха огромни, тя излизаше, тананикайки, и веднага се гмурваше в тоя устремен плътен поток от хора, светлини и шум, който я понасяше със замайващ ритъм. Влизаше в блесналите кафенета, седеше сама пред чашка кафе или порто, забавляваше се с двойките по канапетата и с пъстрата върволица на тротоара.
Мъжете по улиците се извръщаха след нея, други в заведенията недвусмислено я задяваха, но това, което по-преди я дразнеше, сега я караше само да се усмихва. Значи, тя все още се харесваше. Четири години тежък брачен живот не бяха я опустошили физически и тялото й оставаше също така младо, както душата. Тя се оглеждаше пътьом в някое огледало — стройна фигура, в елегантно кожено палто, с кокетна шапчица над лекомургаво лице, с големи пъстри очи, в които святкаха зеленикавосребърни искри — и се намираше добре. Високото упорито чело сочеше самоувереност, смекчена от голямата, сочна, добре изрязана уста. Един рожден белег, едва забележима гънка в левия ъгъл, удължаваше линията на устните и от него в едната страна на лицето имаше нещо съвсем детско.
Тя минаваше така всред навалицата, досъщ прилична на девойка, със самочувствие, повишено от погледите, които я сподиряха, дяволито усмихната в себе си. Дори една вечер й се поиска да се пошегува. Беше се загледала в някаква витрина, когато усети зад гърба си чуждо присъствие и една елегантно игрива закачка прозвуча в ушите й. Тя се обърна, погледна направо човека зад себе си. Той беше добре облечен, с приятно, умно лице и не приличаше на обикновените мъже от улицата.