— Не, господине — поклати глава с усмивка тя. — Не. Не си струва трудът… Запазен лов.
Мъжът също се усмихна, поклони се леко и веднага отвърна на удара:
— Но, драга госпожо, ние, бракониерите…
Ала тя се бе обърнала вече и отмина развеселена, без да се интересува по-нататък.
Тая сутрин, когато прислужницата донесе закуската и разтвори кадифената завеса на прозореца, в стаята не стана, както друг път, по-светло, а някакъв мътен, жълтеникав здрач надникна зад стъклата. Вечерта бе валял ситен студен дъжд, който спря по-късно и през нощта се бе превърнал в гъста, сивожълта, неподвижна мъгла. Една от ония мъгли, които допълзяват от океана, залепят се до земята и не се откъсват понякога по цели седмици.
На таблата бе сложена и една телеграма: той съобщаваше, че тая нощ тръгва и че в седем часа в други ден ще бъде тук. Най-после!… В първата минута буйна и гореща радост я завъртя в трескав шемет. Само два дни още! След това почва някакъв лъчезарен празник, съвсем чужд на всичко досегашно, без прекъсване, без срокове, без мъчително очакване. Тя отново предупреди хазайката, прегледа внимателно — още веднъж — съседната, запазена за него стая, върна се втори път да провери де именно трябва да сложи цветята — върху масата или на камината. Спря сред стаята озадачена: струваше й се, че нещо е забравила, най-важното, което не може да си спомни. Сетне разбра, че нищо друго няма, освен да чака. Времето изведнъж стана празно. Тия два дни, които трябваше да изтекат, не можеше да бъдат запълнени, както другите до днес, с обикновени неща. Обзе я нервност; бързи, радостни, но разпокъсани полумисли-полумечтания се въртяха в мозъка й. Не можеше да стои повече на едно място, потребно й бе движение, шум, механично заемане на съзнанието. Тя се облече, отвори, преди да излезе, прозореца и погледна навън. Плътната жълтеникава мъгла се вмъкна в стаята, влажна, хладна и осезаема като живо същество. Шумът на улицата стигаше дотук съвсем приглушен. Нищо не се виждаше навън. Обширният парк насреща тъмнееше като огромен лес, небето бе изчезнало, земята не личеше и стаята висеше сама в пространството, натисната от вси страни от тая гъста облачна маса, която бе удавила света.
Градът бе добил непознат досега образ. Всъщност нямаше град, а само късове от улици, здания, които изплувваха, когато приближиш, като тъмни кораби и се стопяваха отново назад, минувачи, изникнали внезапно, неясни и уродливи, задавена глъчка, шум от невидими коли, с фарове, които изпускаха съвсем наблизо безцветна светлина, толкова немощна, че се виждаше червената жица на лампената крушка. Имаше някаква тревога и в същото време нещо тъпо, упояващо в жълтия полузрак на тоя ден, който сякаш не бе дошъл днес, а е бил от години настанен тук завинаги с една зловеща сигурност. Тоя полузрак безпощадно отричаше слънцето, боите, звънтящите гласове, ясния смях и установяваше едно потайно царство на шепот, на засада и на някаква нечиста свобода.
Младата жена дълго кръстосва тоя нов, внезапно роден град, който беше повече съновидение, отколкото действителност. Площадите приличаха на зловещи кръстопътища, населени с привидения; под мостовете мучаха като гигантски зверове невидими влекачи. В дълбочините на заведенията, блеснали от безброй лампи, се движеха отразени в огледалните стени мъже и жени като кукли от фантастичен театър.
След обяд мъглата още повече се сгъсти. Тогаз по улиците, във витрините, над терасите със запалени коксови печки пред масичките пламнаха пъстри надписи и ниско над града повисна ален отблясък. Градът заприлича на картина от развален магически фенер с неясни очертания и мътни светлини.
Тя се прибра рано, уморена от ходене и от тоя странен ден. Радостта, която я изпълваше, светеше наистина вътре в нея, но тая мъгла проникваше в дълбочините й и без да я угася, прибавяше неопределена острота, не толкова неприятна, колкото сладостно-тревожна.
Седнала пред камината, тя гледаше синкавите пламъчета и мислеше: сега той пътува, в други ден, седем часа заранта, ще бъде тук. В други ден… Неочаквана мисъл излъкати в съзнанието й: колко бързо минава времето!… Сетне изведнъж си спомни: а нали още тази заран това двудневно очакване й се струваше толкова дълго? Да, разбира се… Но натрупаната умора още й тежеше и това лекуване на тялото и душата не беше ли твърде кратко?… И без никаква преднамереност нова внезапна мисъл се промъкна: да би могло още няколко дни да отпочива така, съвсем сама, в това пълно спокойствие на празнота, на нищо неправене!… Ето сега това скорошно очакване отново изпълва цялото й същество с напрежение. Разбира се, тия мигновени мисли веднага угаснаха и на заранта нямаше и помен от тях.