Новият ден настъпи досъщ като продължение на вчерашния. Сега мъглата бе вече закрепена и съвсем плътна. Лампите светеха от заранта, по дрехите оставаше незабележима мокрота, лицата на минувачите изплувваха насреща съвсем бледи, с огромни очи. Градът се бе изоставил окончателно на коварната лепкава прегръдка, примирен, едва ли не доволен от това неочаквано и тъмно отдаване.
Цялата сутрин тя остана в къщи. Какво можеше да се прави в такова време? След обяд излезе. Походи из огромния парк, мрачен, притаен, настръхнал, изпълнен с мълчалива закана. Стана й неприятно и отново се мушна в потока на улиците. При един кръстопът, спирайки да пресече, глухо бучене на водопад стигна през уличната глъчка до слуха й. Тя се огледа учудено. Жълтата влага, изпъстрена с разтопени светли петна, бе непроницаема. Но задавеният шум на голяма течаща вода бе твърде ясен. Какво беше това? Колко тайнствено бе всичко наоколо! Тя пристъпи две-три крачки, съзря наблизо очертанията на каменен басейн и веднага разбра: та това бе известният стар фонтан на кръстопътя — нищо загадъчно нямаше! Какво става с нервите й?
Тя продължи по кея на невидимата река. Неочаквана мисъл я порази като откритие: най-странното на тая мъгла бе, че тя не даваше сенки! Нещата и хората се плъзгаха наоколо, стопяваха се, без да хвърлят каквато и да е сянка, и това ги правеше безплътни и съвсем необикновени. Ах, да можеше изведнъж да се изчисти всичко, да блесне ослепително бялото слънце, да се възвърне старият, познат, обикновен свят! Там всичко беше ясно, спокойно и сигурно!… Тя погледна часовничето си, беше още много рано. Един автобус спря на ъгъла. Без да мисли, тя скочи на платформата, обзета сега от внезапно раздразнение да навлезе повече, все по-навътре, до самото сърце на тая вездесъща мрачина, с някаква упорита решителност за борба. Тежката кола се задруса по паважа край стари здания, в чиито приземни етажи се мяркаха полуосветени дюкянчета — кръчми, гладачници, антикварски магазини. Мина по един мост, сетне зави зад градина с черни дървета, прилични на сгърчени змии, и спря за няколко секунди до ъгъла на катедралата.
Изправена на платформата, младата жена гледаше изумена тоя толкова познат град, който се разгъваше бързо пред нея — сега вече в съвсем нов, загадъчен образ. Над древния портал на църквата, едва съзиран през воденистия въздух, слизаше процесия от каменни старци, оживели в тоя час, притиснати един до друг, в дълги роби и строги очи. Гигантските розетки тъмнееха зловещо озъбени, по ъглите висяха над земята клюнове на чудовищни птици, излюпени от мрака. Автобусът зашумя меко по асфалта, мина отново край градина с възлести дървета и се насочи към шумна улица, дето мъждееха много светлини. За миг над колата изникна покривът на кметството и върху острия ръб пробягнаха десетте железни херолди, изправени на един крак, с тъмни хоръгви в ръце, като десет черни рицари над града.
От минута на минута младата жена имаше чувство — все по-ясно и по-тревожно, — че се движи в някакви глухи, дълбоки и потайни низини. Тук владееха неизвестни закони, царуваше някаква абсолютна, дръзка свобода, пълзяха неясни влечения, съвсем нови, лукаво-усмихнати, като се преструваха на обикновени човешки мисли, въртяха се около съзнанието, уплитаха го в топли тръпки и го подчиняваха. И най-чудното бе, че това се извършваше съвсем леко, без колебание и съпротива, без никакво съжаление, дори с жадно любопитство.
Тя разтърси глава, за да се опомни. Слезе на площада пред операта сред вечерното море. Писъците на стражарските свирки, червено-зелените сигнали на кръстопътя я възвърнаха за малко към действителността. Един подземен влак протътна и напомни за утрешното посрещане. Тя се почувствува изострена, както в предишните пристъпи на неврастения. Реши да остане в града, да послуша някъде музика и да се прибере по-късно, за да може да спи.
Вечеря в скъп, реномиран ресторан със зала на първия етаж. Тук беше тихо и изискано. Тя не бързаше, поиска разписание на влаковете, за да провери още веднъж часа на пристигането. После плати и излезе. Вън я посрещна същата мътна нощ. Отново някъде в дълбочините й премина трепетна лекота на безгрижие, на пълна свобода и ускори крачките й по тротоара. Огромният град тътнеше трескаво, скрит в непрозирната влага, събуден за някакъв нов, притаен живот. Тя пресече, излезе на друг булевард и спря пред голям огнен надпис: Кафе-концерт. На витрината висеше табела: Симфонична музика. Стъклената врата се завъртя и тя се намери вътре. Заведението беше обширно, много светло и почти пълно. В дъното беше оркестърът. Свиреха старинна музика. Тя си избра масичка в един от ъглите, поръча някакъв ликьор и прегледа програмата за музика. Нищо особено, посредствена, пъстра програма. Но изпълнението бе коректно. Просторната зала, светнала от огледала, беше топла и приветна. В паузите се носеше спокоен мълвеж, меко тракане на чаши, но щом оркестърът почнеше, веднага всичко затихваше. След влагата и жълтия мрак навън това място беше като щастлив остров, окъпан в лъчи и музика, още по-недействителен сред останалия свят. Публиката изглеждаше прилична: възрастни двойки, сериозни и внимателни, чужденци в пътнишки облекла, няколко фигури с дълги коси и лули, две-три маси с млади хора, момчета и момичета, които не шумяха и пиеха кафе.