— Ще позволи ли, мадам?
Гласът беше слабо дрезгав, но гръден, изговорът ясен, с особена плътна сочност. Сякаш онзи, който говореше, придаваше на всяка изречена дума нещо материално и чувствено като месеста закръгленост на плод.
Тя леко трепна, веждите едва забележимо, досадно се събраха. Пред масичката, с шапка в една ръка и бастон в другата, стоеше мъж и чакаше позволение да седне. Тя кимна небрежно и изви глава към залата. Мъжът подаде шапката и горното си палто на прислужника, но задържа бастона и седна от другата страна на масата. Слаб дъх на хладина и влага повя за миг наоколо, като че човекът бе донесъл със себе си къс от тежката мъгла навън. Тя усети тутакси, че я обзема раздразнение: близкото присъствие на тоя мъж разваляше вечерта й. Извърна се съвсем към залата и реши да не мисли за това. Най-сетне защо някакъв случаен човек ще похаби настроението й? Тя се намираше в чужд, милионен град, не беше неопитно девойче и можеше да се справя с всички случаи. И веднага пак готовността й за борба, чувството на самоуверена дързост изплува над всичко друго. Тя повика прислужника и поръча нова чаша ликьор.
— Мадам ще извини, ако присъствието ми е неприятно. Но аз всяка вечер идвам в тоя ъгъл… Мадам ще разбере, надявам се… А освен това всичко е заето.
Отново прозвучаха спокойно тия търкалящи се като пъргави топки най-обикновени думи, на които гласът придаваше по-друг, многозначителен смисъл.
Човекът бе съзрял навярно нейното недоволно лице и искаше да се извини. „Хитрува! — помисли тя. — Ето там две маси с по един мъж. — Стана й забавно. — Да видим по-нататък!“
Изви глава към него и сухо отвърна:
— Тогава аз ще трябва да се извиня, че съм взела мястото ви…
Погледът й спря за две-три секунди върху мъжа. Той държеше отвесно, с две ръце, бастона си — бастон без дръжка, с кокалена топка на края, като владишки жезъл — и подпираше с него брадичката си. Върху това дигнато нагоре лице, бледо, с тънички увиснали мустаци, две очи малко изпъкнали, жълтеникво-лъскави, с огромни черни зеници, спокойно и студено я гледаха. В първия миг тя имаше впечатлението само от тия очи и още — от неговите ръце, от китките надолу, които стискаха бастона. Те бяха големи, грижливо гледани ръце, с дълги пръсти, бледи и хубави, но така хищно сгърчени около тояжката на бастона, като че бяха измъчвани от неподозирана, скрита в тях сила, която притежателят им постоянно трябва да сдържа. Пръстен с плосък чер камък стягаше малкия пръст на едната ръка.
— О! Моля!… Мое място?… В това обществено заведение?… Тук всичко е на всички, мадам!… — стигна до нея пак спокойният двусмислен глас. Тя усети тия думи така, като че те физически я досегнаха, сви очи и не отговори.
Салонът бе вече пълен и в голямата пауза публиката плътно шумеше, нови посетители се промъкваха между масите, облаци дим плуваха към високия потон. Тя отново се бе извърнала, но чувствуваше, че неговият непремигващ поглед последователно я изследва, пълзи по снагата й, опипва я цяла… Това беше стесняващо и все пак… любопитно. Е?… После?…
— Аз ще ви освободя скоро — продължи мъжът след малко мълчание. — Идвам тук само да чуя едно нещо…
Той посочи с дългия си пръст един номер на програмата.
— Вярвайте, никъде не го изпълняват така, както тука…
Той бе подпрял бастона на масичката, извади черна египетска цигара и запуши. Кутията се загуби в големите грабливи ръце.
Тя погледна картата, сетне обърна очи към него. Неуловима усмивка мина по лицето и. Това нещо — тук?… Хм! Някой маниак, навярно меломан, блаженствуващ от симфоничната музика на булевардните кафенета… Сега тя можа да го види по-добре. Дори седнал, личеше, че той е много висок, много тънък, с тесни рамене, целият някак източен и гъвък. Костюмът — сивозеленикав, с широки черни ивици, прилепнал до тялото, още повече го удължаваше.