— О — сви рамене младата жена. — Можете да седите. Все ми е едно. Не ми пречите.
И в същия миг стори й се, че това беше доста грубо: той все пак, външно поне, се държеше прилично. Защо тя самата е тъй изострена и неспокойна? Дали не е по-добре да стане и да си отиде? Ах, глупости! Заради тоя екземпляр тука?… Та той всъщност изглежда забавен… Мярна се бързо мисълта за утре. Да, да, всичко е нагласено, прислужницата ще я събуди преди седем, ако случайно се успи… Хм! Какъв персонаж смешен и… малко страшен дори! Тия очи, тия ръце — и Равел!… А какъв особен глас!… Промъква се навътре, навътре… Глупости! Тя отново поръча чаша ликьор и загледа над главите на посетителите. В горната част на високите прозорци, закрити отдолу със завески, се виждаше как мъглата натиска отвън, жълторозова от лампите над входа. Очите на младата жена се закрепиха, без да виждат, в мътните правоъгълници на стъклата. Целият този странен ден, удавеният в мрачината град — се възвръщаха отново в нея и я изпълваха с някаква смес от умора и напрежение, приятна и замайваща. В главата й пламваха покъсани, като че чужди мисли и едва родени, веднага пак се разтапяха в нищо.
Тя не бе забелязала дори, че оркестърът отново бе почнал. По едно време разклатеният ритъм на тая изискана музика, банализирана от кафенета и грамофони, я разбуди за малко. Това беше номерът, който мъжът чакаше. Глухите удари на тъпана, екзотиката на виещата се спирално мелодия й напомни свирките на змиеукротители. Погледна насреща. Той бе подпрял брада на бастона, както в началото, и главата му бе леко наклонена на една страна. Под полуспуснатите клепачи зениците, насочени в нейните очи, светеха с черен блясък, пронизваха я, слизаха някъде дълбоко в нея и разбъркваха всичко. Тя с усилие обърна лицето си, но след минута отново изви очи към неговите. Най-сетне оркестърът спря. В салона зашумя глъчка, звъннаха чаши. Полузатворила очи, тя продължаваше в себе си разлюшканата мелодия на оркестъра.
— Ще позволи ли мадам да й предложа един коктейл?
Тя цяла трепна и инстинктивно се дръпна назад. Гласът идеше съвсем отблизо, сякаш излизаше от нея. Мъжът се бе навел над масичката, сложил огромните си ръце отгоре, и очите му студено и безтрепетно я поглъщаха.
— Коктейлите на заведението, както музиката, са изключителни…
Младата жена събра всичката си самоувереност. Какво смяташе тоя тип? Хе! Той скоро ще види, че се е излъгал!… Предишната готовност за борба отекна отново в съзнанието й и тя се опита да бъде предизвикателна.
— Тъй ли?… Хм!… Е добре, щом настоявате… Разбира се, за себе си аз поръчвам! — подчерта тя.
— О! — отвърна равнодушно човекът. — Тая дреболия ли? Но нека бъде, както мадам желае!…
Той повика прислужника, поръча и запали нова цигара.
Скоро на масата пристигнаха две чаши с прозрачна виолетова течност.
— За здравето на мадам!
Тя поклати глава:
— За никого.
Опита една глътка и сетне наведнъж изпи останалото. В първия миг дъх на канела, на лимон, на непознати билки, смесени с лют вкус на гъсто подсладен алкохол, опариха езика и гърлото й. След малко гореща тръпка на бодрост, лекота и някакво ароматно блаженство пропълзя по цялата й снага.
Оркестърът отново започна. Въздухът бе задимен и тежък. Те седяха в ъгъла, заградени отвред с гъсто натъпкани един до друг хора, и това вече само по себе си създаваше някаква неволна близост помежду им.
Мъжът незабелязано направи знак на прислужника. Два нови коктейла пристигнаха.
— За тази вечер! — дигна чаша той.
Тя няма време да го спре или да откаже. Ала за последен път се опита да събере силите си:
— Не! За утре заран!… За здравето на някой, който пристига утре заран! — Чукна силно чашата и я изпи на един дъх. В същото време усети, че нещо неподозирано важно и непоправимо иде и че нейната изопната воля, всичката й дръзка самонадеяност допреди малко се топят вече без съпротива.
Мъжът издаде главата си напред и в изпъкналите очи лъсна бърз пламък:
— А! Много добре! За утре заран.
Върху нейното лице се разля смътна усмивка. Ушите й звъннаха напевно, главата й стана лека и щастлива.
Малкият белег в ъгъла на устните, белезникав върху поруменялата кожа, придаваше сега на лицето й израз на покорна безпомощност.
И както се случва понякога в сънищата, стори й се, че сънува, но съзнава, че сънува, и сама се уверява, че всичко, което става, е само насън — чудновато, фантастично и възможно, тъкмо защото е насън, а не в действителност. И тая мъгла вън, и блясъкът, и музиката, и тоя мъж тука. Тя вижда, че той седи неподвижен там насреща, но в същото време — странно нещо — усеща дългите му яки ръце около снагата си, а очите му се приближават, сливат се в едно и стават огромна, черна яма.