— Не, кажете! Нали всичко това е насън? — попита тя с тих смях.
Той не отвърна нищо, подпрял глава на бастона, със същия студен, непремигващ поглед.
Тя продължаваше да се смее беззвучно, разтърсена от леки вътрешни спазми. Сега пък й се стори, че всичко това отдавна й е познато и хубаво. Тя взе цигара от неговите и отново тихо се разсмя.
— Да слезем в бара — каза бавно мъжът.
— Защо? — Думите и прозвучаха капризно-мързеливо. — Не искам!… Тука е хубаво! Не мърдам оттук!…
— Да слезем долу! Хайде!
Гласът му бе все така равен, но имаше нещо зад тоя глас, от което тя потръпна. Усмивката й се разкриви в гримаса, тя веднага се дигна. Той плати, поръча да снемат дрехите долу и я поведе. Нейният вървеж не бе сигурен и минавайки между масите, той трябваше да я подкрепя. Когато стигнаха до широката вътрешна стълба, той я взе подръка. С приятна изненада тя усети как тялото й само се притиска до него. На завоя, в огледалната стена отсреща, неочаквано се появиха собствените им образи. Тя се спря, огледа още веднъж изцяло тоя непознат мъж, който здраво я бе прехванал, и отново се разсмя с хихикащ смях. Посочи с пръст към него в огледалото, изплези му се. Е? Какво още остава?…
И се притисна по-силно до него: беше някакво тъмно блаженство, като че потъваше в топла, приятна, гъста тиня.
Той я дръпна надолу и влязоха в подземието. Нямаше хора, беше още рано. Скрита синкава светлина грееше от ниския потон. Зад високия тезгях барманът в бяла дреха шеташе нещо.
Тя седна на високо столче и се облегна на цинка. Той се изправи до нея. Нейната глава стигаше само до гърдите му. Отново пиха. Тук беше тихо, като в същинска пещера на морско дъно. Звуковете отгоре стигаха съвсем далечни и заглушени. Часовете бяха спрели. Нещата, загубили тежестта си, плуваха в някакъв зеленикав подводен лазур.
От залата почнаха да слизат хора. Усмихната като в сън, тя гледаше всички поред и всички й се струваха отдавна познати и близки. С крайчеца на очите си той следеше всяко нейно движение. По едно време тя се размърда, мушна го с пръст в гърдите и отново се засмя, като бълнуваща:
— Никога не вярвах, че това може да ми се случи!…
Тя се олюля към него. Той я обхвана, сне я от стола внимателно и я сложи да седне до стената. Разплати се, помогна й да се облече, после дълго и старателно почна да обвива шията си с шалче и да се облича. Тръгнаха по стълбата, която водеше право на улицата. Той я бе прегърнал през кръста, за да не падне, тя продължаваше да се смее тихо, като че стенеше.
Под моравия глобус на входа спряха за една минута. Сетне тръгнаха по мокрия тротоар и след няколко крачки се стопиха в черножълтата мътилка.
Събуди я някаква висока глъчка. Тя отвори очи и още неопомнена, не можа да разбере нищо. Усети само, че цялото тяло я боли като премазано, че клепачите при всяко мърдане режат очите й, а устата лепне с отровен металически вкус. Глъчката продължаваше. Груб, продран женски глас ругаеше високо, а някакъв мъж шепнешком и боязливо отговаряше. След минута гласовете млъкнаха, скръцна легло, хлопна се врата и настъпи тишина…
Тя се разбуди съвсем и с усилие се огледа. Наоколо беше полутъмно. В дъното, някъде отгоре, идеше слаба, разсеяна светлина. Тя се размърда, ръката й напипа дъсчена стена, зад която преди малко се чуваха гласовете. Очевидно там имаше друга стая. Постепенно очите й свикнаха с полумрака и тя се видя съблечена в широко легло от тъмно олющено дърво, с разхвърляни по него покривки. Внезапно светкавичен блясък озари съзнанието й. Един леден ужас я заля цяла — от нозете чак до косите — и я вцепени. Опита се да стане. Но главата й, тежка и чужда, се люшна и я повлече назад. Направи ново усилие, подпря се на лакътя и остана така няколко минути с блуждаещи очи. Това беше стая в последния етаж на евтин хотел — тясна, нечиста, задушна, която гледаше към вътрешен двор. Избелял тапет от книга, с изрисувани розови цветчета, облепяше стените. Под потона синееше пласт тютюнев дим. На масата бе изправена празна бутилка от коняк с металическа чашка. Върху един стол висяха дрехите й. Беше тихо. Някъде отдолу заглушено тракаше шевна машина.
Най-сетне тя успя да стане, тръгна, подпирайки се о стената, стигна до прозореца и раздвои прашната завеса. Отразена светлина на ясен ден надникна вътре. Вън нямаше вече никаква мъгла, върху покрива грееше ослепително слънце и къс синьо небе се изрязваше горе. Долу, в дъното на тоя дълбок кладенец, беше дворчето, невидимо оттука. Шумът на града стигаше неясно. Погледът й спря на нейната гола ръка и в същия миг тръпка на непобедима, дълбока погнуса от собственото й тяло я разтърси цяла. Пак покрай стената, като сляпа, тя се върна навътре и падна върху леглото. Колко време мина така? Изведнъж някъде наблизо в коридора звънливо изби стенен часовник. Един, два, осем пъти… Звукът разтърси младата жена като електрически ток. Един влак беше пристигнал вече на гарата преди час. Лицето й, разкривено в неподвижна гримаса, се изряза в полумрака като бяла маска.