София целуна ръка на своя кръстник и го увери, че ще направи всичко възможно да не го разочарова. Попита го дали може да сподели с него една тайна. Михаил поклати глава в знак на съгласие. Тя се поколеба и му призна, че Господина имал невероятни очи и че никога досега не била виждала такава синя светлина в ничий поглед.
— Понякога очите му си променят цвета, но трябва да си наясно, че ти е забранено да казваш на когото и да било какво си видяла в тях.
Тя се усмихна и му обеща да пази тайната. Придружи я до асансьора. Малко преди да се затворят вратите, Михаил съучастнически й каза:
— Той те намира за чаровна.
София се изчерви цялата. Михаил се направи, че нищо не е видял.
— За тях това предизвикателство вероятно е поредният зъл умисъл, но за нас то е въпрос на оцеляване. Разчитаме на теб.
Няколко мига по-късно тя отново пресече голямата зала. Пиер хвърли едно око на контролния екран, пътят бе свободен. Вратата отново се плъзна по фасадата и тя излезе на улицата.
В същия момент Лукас излизаше от другата страна на кулата. Една последна светкавица раздра небето над хълмовете на Тибурон. Махна на едно такси, колата спря пред него и той се настани в жълтата лимузина.
София тичаше по отсрещния тротоар към своята кола, където една полицайка се готвеше да й състави акт за нарушение.
— Хубав ден, как сте? — каза София на жената в униформа.
Тя бавно се обърна, за да провери дали не се подиграват с нея.
— Познаваме ли се? — попита агент Джоунс.
— Не мисля.
Изпълнена със съмнения, тя дъвчеше края на писалката, гледайки изпитателно София. После откъсна акта от кочана.
— А вие как сте? — попита на свой ред, поставяйки малкия откъснат лист на предното стъкло на автомобила.
— Да ви се намира дъвка с ягодов аромат? — поинтересува се София, посягайки към фиша.
— Имам, но с ментов.
Тя учтиво отказа предложената й дъвка и отвори вратата.
— Няма дори да оспорите глобата?
— Не, не.
— Знаете ли, че от началото на годината шофьорите на правителствени коли трябва сами да заплащат глобите си?
— Да — каза София. — Мисля, че четох някъде за тази наредба, намирам го за напълно нормално.
— В училище винаги ли сядахте на първия чин? — попита агент Джоунс.
— Ако трябва да съм искрена, вече не си спомням. Но след като стана дума, мисля, че сядах където си пожелаех.
— Сигурна ли сте, че всичко с вас е наред?
— Залезът на слънцето ще е прекрасен тази вечер, за нищо на света не го изпускайте! Добре би било да присъствате на тази необикновена гледка в компанията на цялото ви семейство. Гледан от Президо Парк, спектакълът ще бъде умопомрачаващ. А сега трябва да ви оставя, чака ме прекалено много работа — каза София, промъквайки се в автомобила.
Когато фордът се отдалечи, полицейската служителка почувства особена тръпка да преминава през тялото й. Тя постави писалката в джоба си и извади мобилния си телефон.
После остави едно дълго съобщение на съпруга си. Молеше го да закъснее за работа с около половин час, а тя от своя страна щеше да направи всичко, което е по силите й, за да се прибере колкото се може по-рано. Предлагаше му да се поразходят в Президо Парк на залез-слънце. Гледката щяла да бъде изключително красива, в това я била уверила една правителствена служителка. Добави, че го обича и че откакто несъответствията в техния работен график налагали те да живеят разделени през по-голямата част от времето, тя все не можела да намери удобния момент, за да му каже колко й липсва. Няколко часа по-късно, пазарувайки за организирането на един импровизиран пикник, дори не си даде сметка, че пакетчето с дъвки, което постави в количката, не е с ментов вкус.
Лукас, жертва на задръстванията в един квартал, известен с финансовите си институции, разлистваше някакъв туристически справочник. Каквото и да си мисли Блез, залогът на неговата мисия оправдаваше повишаването на разходите. Той помоли шофьора да го остави на Ноб Хил, продължение на Флеърмонт — известен градски площад. Едва ли щеше да намери по-подходящо място от това. Изкачила се до Грейс Катидрал, колата зави по Калифорния Стрийт и спря под помпозния навес на хотела, точно пред килима от червен велур, украсен с позлатени нишки. Пиколото посегна към чантата му, но строгият поглед на Лукас мигом го възпря. Влезе, без да благодари на портиера, който отвори пред него въртящата се хотелска врата, и се отправи към рецепцията. Служителката не можа да открие дори и следа от неговата резервация. Лукас се ядоса и нарече младата жена некадърница. В същия момент отговорникът на смяната го обсипа с любезности. С раболепен глас, предназначен за „специалните и трудни клиенти“, той му подаде магнитната карта, изпълняваща ролята на ключ, като не преставаше да му се извинява с надеждата, че предоставената му по-висока класа стая от първоначално резервираната ще го накара да забрави малките неприятности, причинени му от една некомпетентна служителка. Лукас безцеремонно взе картата и поръча да не го безпокоят под никакъв предлог. Престори се, че пуска банкнота в ръката му, за която предполагаше, че е не по-малко влажна от тази на Блез, и със забързани крачки се отправи към асансьора. Отговорникът на рецепцията се обърна с празна ръка и ядосан поглед. Господинът от асансьора учтиво попита своя сияещ клиент дали е имал добър ден.