Матилда гледаше ту към единия, ту към другия, накрая се намеси и с раздразнение подхвърли:
— Не се безпокойте, ще помета!
— Свали си престилката и да тръгваме, защото вече става късно — отговори София, извръщайки глава на другата страна.
Тя кимна на Лукас и поведе приятелката си към изхода. На паркинга София забърза още повече. След като отвори вратата на Матилда, тя се настани в колата и веднага потегли.
— Какво те прихваща? — попита обърканата Матилда.
— Нищо, всичко е наред!
Матилда насочи към нея огледалото за обратно виждане.
— Погледни си физиономията и ако обичаш, ми обясни какво толкова му е наред в твоето поведение!
Колата се движеше по протежение на кейовете. София спусна стъклото, смразяващ вятър нахлу в купето на автомобила. Матилда потрепери.
— Този мъж е ужасно импозантен9! — промърмори София.
— Познавала съм големи, малки, красиви, грозни, слаби, дебели, космати, обезкосмени, плешиви, но импозантни… струва ми се, че нещо ме занасяш.
— Ще те помоля само да ми имаш доверие, и аз самата не знам как да го формулирам. Тъжен е, изглежда, нещо отвътре го измъчва… никога не съм…
— Е, добре тогава, това за теб, която си падаш по изпадналите в затруднение души, трябва да е идеалният кандидат.
— Не бъди хаплива!
— Тук всичко е обърнато наопаки! Искам безпристрастното ти мнение за един мъж, когото намирам за ужасно симпатичен. Ти от своя страна дори не го поглеждаш, а го сваляш с една толкова бърза стрела, издялана, бих казала, от самия Джеронимо за специални случаи като този. И когато най-накрая благоволяваш да го погледнеш, очите ти се залепват за неговите като пиявица, която се мъчи да отпуши мивката в банята ми. Всичко това не оправдава ли поне донякъде моята язвителност?
— Нищо ли не почувства, Матилда?
— Разбира се, че да, Аби Руж, ако искаш всичко да знаеш, и като се има предвид, че такива дрешки се намират само в Масис10, то по отношение на елегантността това е един добър признак.
— Не забеляза ли тъмния му поглед?
— Навън е тъмно и ако обичаш, запали фаровете, защото ще катастрофираме някъде!
Матилда пристегна яката на якето си около врата си и добави:
— Добре, нека приемем, че сакото му беше малко тъмно: но това все пак е италианска кройка, истински шестфибрен кашмир, така че извинявай, но не си права!
— Не за това ти говоря.
— Искаш ли да ти кажа нещо? Повече от сигурна съм, че и боксерките му не са от обикновените.
Матилда взе цигара и я запали. После отвори прозореца и издуха навън дълга ивица дим.
— С риск да умра от пневмония! Добре де, отстъпвам ти го, в крайна сметка съществуват боксерки и боксерки!
— Досега не си разбрала нито една моя дума! — поде обезпокоена София.
— Представяш ли си неудобното положение, в което изпада всеки път дъщерята на Калвин Клайн, когато й се налага да гледа името на баща си, изписано върху боксерките на събличащия се пред нея мъж!
— Виждала ли си го вече? — попита невъзмутимо София.
— Може би, в бара на Марио, но не мога да ти кажа със сигурност. По онова време вечерите, през които бях способна да виждам ясно, бяха рядкост…
— Но всичко това е вече минало — отговори тя.
— Вярваш ли във феномена дежа вю11?
— Може би, защо?
— Преди малко, в бара… когато чашата му се изплъзна от ръцете… имах чувството, че пада със забавен каданс.
— Гладна си, ще те заведа да вечеряме в един китайски ресторант! — каза София.
— Мога ли да ти задам един въпрос?
— Разбира се?
— Никога ли не ти е студено? — попита Матилда. — Защото с пръчка в устата имам всички шансове да заприличам на истински ескимос! Вдигни най-сетне това стъкло!
Фордът се движеше към старата шоколадена фабрика на Джирардели Скуеър. След няколкоминутно мълчание Матилда завъртя копчето на радиото и се загледа в градския пейзаж. На кръстовището на Колъмбъс Авеню и Бей Стрийт пристанището изчезна от погледа й.
— Ако обичате, вдигнете си ръката, за да почистя тезгяха!
С тези думи управителят на Фишърс Дейли извади Лукас от замисленото му състояние.
— Моля?
— Има стъкла под пръстите ви, ще се порежете.
— Не се притеснявайте за мен. Коя беше тази?
— Една красива жена, каквито рядко се срещат тук!