— И ти им помогна да се съберат отново?
— Убедих го да се оперира, с обещанието, че това няма да има никакви последици за него. Мъжете са толкова чувствителни.
— Наистина ли вярваше, че ще скочи във водата?
— Беше хвърлил брачната си халка в морето!
Матилда вдигна поглед нагоре, беше очарована от тавана на ресторанта, изцяло украсен в стил Тифани. Тази украса придаваше на залата вид на катедрала. София сподели мнението на своята приятелка и постави в устата й една хапка пиле.
Заинтригувана, Матилда прокара ръка в косите си.
— Тази история с хъркането истинска ли е?
София я погледна и не устоя на нейната усмивка, която постепенно я завладяваше.
— Не!
— Така ли! А тогава какво празнуваме? — попита Матилда, вдигайки чашата си.
София спомена за някакво повишение, на което бе станала обект тази сутрин. Не, няма предвид смяна на работното място, нито преминаване на по-горна служба, нито дори някакви материални придобивки и ако Матилда най-сетне престане да се кикоти, то тя би могла да й обясни, че някои дейности носят ценности, по-важни от парите и авторитета: тези ценности представляват върховна форма в развитието на човешката личност. С други думи, властта, която човек упражнява над самия себе си, в своя полза, а не в ущърб на другите, би била много по-поносима.
— Така да бъде! — изхили се за пореден път Матилда.
— Очевидно с теб, скъпа моя, мъките ми не свършват — отговори разочарована София.
Матилда току-що бе взела бутилката с бамбуковото саке, за да напълни двете чаши, когато изведнъж лицето на София претърпя необикновена метаморфоза. Тя хвана своята приятелка за китката и силно я разтърси.
— Излизай бързо оттук, бягай с всички сили към изхода! — изкрещя тя.
Матилда остана вцепенена. Съседите им по маса, също толкова учудени, чуваха София да бълва ругатни и обиди по адрес на някаква невидима заплаха.
— Излизайте всички, излизайте колкото се може по-бързо и бягайте колкото може по-далече от това място!
Хората я гледаха с недоумение, питайки се какъв фарс разиграва. Управителят на заведението се затича към нея с молитвено прибрани ръце, опитвайки се да убеди тази, която считаше за своя приятелка, да спре да нарушава спокойната обстановка на ресторанта. Тогава София енергично го хвана за раменете, умолявайки го незабавно да изведе всички клиенти навън. Тя му каза, че трябва да й се довери, както и че е необходимо да се действа максимално бързо, защото става въпрос за не повече от няколко секунди. Лиу Тран не бе от най-послушните, но, от друга страна, инстинктът никога не му изневеряваше. Той плесна два пъти с ръце и няколкото думи, които произнесе на кантонски, бяха достатъчни, за да изкара цял балет от сервитьори. Мъжете в бели униформи енергично изтегляха столовете от масите и придружаваха гостите към изхода.
Лиу Тран бе застанал в средата на залата, която постепенно се опразваше. София го хвана за ръка и понечи да го поведе към един от изходите, но той не помръдна, втренчил поглед в Матилда, която, вцепенена, седеше само на няколко метра от тях. Беше като закована на мястото си.
— Ще изляза последен — каза Лиу в момента, в който един помощник-готвач, викайки, тичаше към изхода.
Мощна експлозия разтърси помещението.
Монументалният полилей се пръсна на малки частици от опустошаващата залата взривна вълна; той се сгромоляса на пода. Мебелировката, изглежда, сякаш бе засмукана от мощен вакуум, влязъл през голямата витрина, чиито стъкла се стелеха из цялата улица пред ресторанта. Хиляди малки кристали в червено, зелено и синьо падаха върху развалините. Тръпчивият сив дим, заливащ огромната зала на ресторанта, излизаше на големи облаци през зейналата фасада. Невъобразимият шум, предизвикан от този катаклизъм, отстъпи място на потискаща тишина. Спрял в долната част на улицата, Лукас вдигна стъклото на новата си кола, която току-що бе откраднал. Изпитваше свещен ужас от прахта и още повече от това нещата да не станат така, както предварително ги беше планирал.
София избута масивния шкаф, който я бе затиснал. Разтърка коленете си и прескочи един изсипан на пода десерт. Хвърли поглед на безредието, което цареше наоколо. Под скелето на огромната витрина се появи тъмният силует на собственика. Той дишаше тежко. Жената с бързи крачки се насочи към него. Лиу направи гримаса, предизвикана от болката, която го обземаше. Кръвта нахлуваше в белите му дробове, притискайки сърцето всеки път, когато се опитваше да си поеме въздух. В далечината се чуваха сирените на пожарникарските коли.