София се опита да го успокои, като му каза, че трябва да издържи още малко.
— Вие сте неоценима — въздъхна старият китаец.
Тя го хвана за ръката; Лиу на свой ред хвана нейната и я постави върху гърдите си, които свиреха като пробита гума. Дори и в това състояние той имаше невероятната способност да открива истината. Намери в себе си още малко сили, за да промърмори, че благодарение на нея не се притеснява за нищо. Знаеше, че във вечния си сън повече няма да хърка. После се изсмя и се задави в последвалата кашлица.
— Какъв шанс за бъдещите ми съседи! Те ще са ви много задължени!
Нов приток на кръв заля устата му и се стече по бузата му, падайки върху една червена шарка на килима. Усмивката на Лиу помръкна.
— Мисля, че трябва да се погрижите за вашата приятелка, не я видях да излиза.
София се огледа наоколо, но не забеляза никаква следа от Матилда, нито от каквото и да е друго тяло.
— Близо до вратата, под шкафа за съдове — с мъка промълви Лиу, като отново се закашля.
Тя стана. Лиу хвана китката на ръката й и я погледна право в очите.
— Как узнахте за това?
София впи поглед в мъжа; последните частици живот се прокрадваха през златистите му зеници.
— Ще го разберете само след няколко мига.
В този момент лицето на Лиу се просветли от една огромна усмивка и той се отпусна успокоен и безмълвен.
— Благодаря ви за доверието.
Това бяха последните думи на господин Тран. Зениците му станаха малки, колкото върха на игла. Той замига с клепачи и бузата му се отпусна в ръката на последната му клиентка. София го погали по челото.
— Простете ми, че няма да мога да ви придружа — каза тя, внимателно отмествайки от себе си главата на ресторантьора.
После стана, отмести едно малко шкафче, което стърчеше с краката нагоре, и се отправи към огромната, паднала настрани маса. Със сетни сили успя да я помести и откри под нея изпадналата в безсъзнание Матилда с една огромна готварска вилица, забита в левия й крак.
Светлината на пожарникарския фенер се разпръскваше по цялата повърхност, стъпките на човека скърцаха върху покрития с развалини под. Той се приближи до двете жени и начаса грабна радиостанцията, закачена на рамото му, за да съобщи, че е открил две жертви.
— Само една! — каза София, обръщайки се към него.
— Толкова по-добре — отговори един мъж, облечен в черно сако, дошъл да разгледа разрушенията.
Началникът на пожарната команда вдигна рамене.
— Вероятно е федерален агент. Сега те идват дори преди нас, когато някъде нещо избухне — промърмори той, поставяйки кислородна маска върху лицето на Матилда.
После се обърна към един от своите колеги, който се приближаваше към тях.
— Със счупен крак е, а може би и ръка, изпаднала е в безсъзнание. Съобщи на медицинските екипи, за да я евакуират възможно най-бързо.
После посочи тялото на Тран.
— А този тук?
— Твърде късно е за него! — отговори от другия край на залата мъжът с черното сако.
София държеше Матилда в ръце, като се опитваше да потисне сълзите, които напираха в очите й.
— Всичко това е по моя вина, не трябваше да я довеждам тук.
Тя погледна през счупената витрина. Долната й устна трепереше.
— Не я взимайте точно сега! Може отново да се върне на този свят. Според мен, беше поела точно по този път. Бяхме се споразумели за няколко месеца, преди да вземем каквото и да било решение. Казаното — казано!
Учудени, двамата санитари, които междувременно се бяха приближили до нея, я попитаха дали всичко е наред. София ги успокои само с едно движение на главата. Предложиха й кислородна маска, но тя отказа. Помолиха я да се отдръпне, тогава тя отстъпи няколко крачки встрани и двамата членове на спасителния екип поставиха Матилда върху носилката, след което с бързи стъпки се запътиха към изхода. София се приближи до изпотрошената витрина. Не отделяше очи от тялото на своята приятелка, която се скри в линейката. Червено-оранжевите светлини на сигналната лампа на втори отряд чезнеха в нощта, съпътствани от воя на сирената, по посока на Сан Франциско Мемориал Хоспитал.
— Не се обвинявайте, на всички ни се случва понякога да сме на лошото място в лошия момент — такъв е животът!
София подскочи. Тя разпозна тягостния глас на този, който се опитваше толкова неумело да я успокои. Лукас се приближи с присвити очи.