— Какво правите тук? — попита го тя.
— Мисля, че началникът на пожарната команда вече ви го каза — отговори той, сваляйки вратовръзката си.
— … и както по всичко личи, тук става дума за една банална експлозия, причинена от газта, или в най-лошия случай за престъпно деяние, така че учтивият федерален агент ще може да се прибере вкъщи и ще остави медицинските екипи спокойно да си вършат работата. Терористичните групи нямат никакви причини да гонят патиците от готварските тенджери! — прекъсна ги прегракналият и мрачен глас на полицейския инспектор.
— С кого имам честта да разговарям? — попита Лукас с насмешлив тон, който подчертаваше раздразнението му.
— С инспектор Пилгиц от полицията на Сан Франциско — отвърна му София.
— Радвам се, че този път успяхте да ме разпознаете! — каза Пилгиц на София, игнорирайки изцяло присъствието на Лукас. — Любопитен съм да науча за вашия малък номер, който разиграхте тази сутрин.
— Не желаех да обяснявам обстоятелствата около нашите първи срещи пред Матилда — обясни тя. — Клюките се разпространяват по-бързо от мъглата по доковете!
— Доверих ви се, разрешавайки й да излезе по-рано от предвиденото, така че ще съм ви благодарен, ако и вие проявите същото доверие към мен. Тактът не е забранен в полицията! Като се има предвид всичко това и най-вече състоянието на момичето, щяхме да сторим по-добре, ако я бяхме оставили да изтърпява наказанието си.
— Красиво определение за такт, инспекторе! — намеси се в разговора Лукас, едновременно поздравявайки и двамата.
Той мина през зейналия отвор, където се намираха остатъците от двойната монументална врата, изпратена специално от Азия и струваща цяло състояние.
Преди да се качи в колата си, Лукас се обърна към София:
— Съжалявам за вашата приятелка.
Черният му шевролет се изгуби от погледа й няколко секунди по-късно на пресечката с Бийч Стрийт.
София не можеше да даде никакви обяснения на инспектора. Единствено някакво ужасно предчувствие, че ще се случи нещо лошо, я бе накарало да поиска всички клиенти на заведението да излязат навън. Пилгиц отбеляза, че нейните обяснения звучат малко елементарно на фона на случилото се и предвид броя на хората, които току-що бе спасила. Може би тя несъзнателно е подушила миризмата на газ, излизаща от окачения таван в кухнята. После Пилгиц гласно се ядоса на факта, че през последните няколко години заплетените досиета, където подсъзнателното играеше важна роля, имаха тенденция да се насочват към него.
— Предупредете ме, когато приключите с вашето разследване; искам да знам какво точно се е случило.
Остави я да напусне мястото на драмата, без да й задава допълнителни въпроси. София се качи в колата си. Предното стъкло беше пукнато по цялата дължина, а кафеникавата каросерия бе покрита със сив прах. По пътя към болницата тя срещна още няколко пожарни коли, които се бяха насочили към мястото на трагедията. Паркира своя форд, прекоси паркинга и влезе в сградата. Някаква сестра я посрещна и обясни, че Матилда е в интензивното отделение. София благодари на младата жена и седна на една от празните пейки в чакалнята.
Лукас изсвири два пъти с клаксона. Седнал в будката си, пазачът натисна бутона, без да отделя поглед от екрана: „Янките“ водеха убедително. Бариерата се вдигна и шевролетът с изгасени фарове се придвижи до края на алеята. Лукас свали стъклото и хвърли фаса от цигарата си. Остави колата на скорост и излезе от нея, оставяйки двигателя да работи. С един ритник по предната броня даде необходимата инерция на автомобила, достатъчна да се задвижи до края на кея и да падне във водата. С ръце на хълбоците, той с удивление гледаше сцената. Когато и последният воден мехур изчезна от погледа му, Лукас се обърна и радостен пое към паркинга. Една хонда с маслиненозелен цвят, изглежда, очакваше тъкмо него. Той разби ключалката, после отвори капака, измъкна оттам алармата и я захвърли надалеч. Седна в автомобила и не особено очарован, започна да разглежда интериора. После извади връзката с ключове и избра този, който му се струваше най-подходящ. В този момент моторът заработи.
— Една зелена „японка“, човек може да види какво ли не — промърмори той, отпускайки ръчната спирачка.
Лукас погледна часовника си, видя, че изостава, и го свери. Един бездомник, на име Жул, седнал върху купчина корабни въжета, повдигна рамене, гледайки потъващата кола. В този момент едно последно „бъл-бъл“ се чу на повърхността.