— Изглежда, от всички смъртни грехове чревоугодничеството най-малко ви плаши? — каза закачливо тя.
— Тези истории с греховете са толкова смешни… — отвърна той, облизвайки пръстите си. — Един ден без кифлички е по-лош дори от хубавото време!
— Не обичате ли слънцето? — учудено го запита София.
— Напротив, обожавам го! То предизвиква изгаряния и рак на кожата; мъжете умират от жега със стегнати около врата вратовръзки; жените са страшно притеснени от това, че гримът им може да се разтопи и потече. Всички в крайна сметка ще умрат заради климатиците, които ще направят дупка в озоновия слой; замърсяването на околната среда се повишава и животните умират от жажда, като тук няма да споменавам старите хора, задушаващи се от непоносимата жега. А, не, извинете ме! Слънцето въобще не е изобретение на този, който хората мислят, че го е създал.
— Имате странно схващане за нещата.
София се заслуша внимателно в думите на Лукас, когато той със сериозен тон й заяви, че човек трябва да бъде максимално честен, когато говори за злото и доброто. Словоредът му я заинтригува. Лукас на няколко пъти бе споменал злото пред доброто… а обикновено хората правеха точно обратното.
В този момент я осени една мисъл. Тя предположи, че той е Ангел проверител, дошъл да контролира нейната мисия. Често бе срещала подобни по време на по-маловажни операции. Лукас беше до такава степен провокативен, че колкото повече го слушаше, толкова повече тази хипотеза й изглеждаше вярна. Довършвайки своя девети щрудел, той заяви, че ще се радва да я види отново. София му се усмихна. Той плати и двамата излязоха.
На опразнения паркинг Лукас вдигна поглед към нея.
— Хладно е, но за сметка на това небето е прекрасно, нали?
Тя току-що бе приела поканата му да обядват заедно на другия ден. И ако по някаква случайност двамата работеха за една и съща организация, този, който искаше да я провери, щеше да бъде удовлетворен: тя смяташе да му се отдаде с отворено сърце. София отново се качи в колата си и потегли към вкъщи.
Спря, като се постара да не вдига шум, качвайки се по стълбите. Никаква светлина не се виждаше в коридора, вратата на Рен Шеридън беше затворена. Преди да влезе, вдигна очи към небето. Нямаше нито облаци, нито звезди.
И беше вечер, и беше сутрин…
Ден втори
Матилда се събуди при изгрев-слънце. През нощта я бяха преместили в друга стая и тя вече започваше да се отегчава. От петнайсет месеца насам хиперактивността бе нейният единствен лек срещу неприятните спомени от един друг живот, където дяволският коктейл от отчаяние и дрога почти я бе завладял. Неоновата лампа, блещукаща над главата й, напомняше за дългите часове, прекарани в борба срещу наркотичния глад, който по онова време разкъсваше вътрешностите й с непозната дотогава болка. Спомен за онези приказни дни, когато София, която тя наричаше свой ангел хранител, трябваше да я държи за ръцете, да я успокоява и да й дава надежда. За да оживее, тя осакатяваше тялото си, драскаше го с такава сила, че свличаше част от кожата си, и всичко това с цел да създаде нови рани, които да утолят до известна степен непоносимите терзания, появили се вследствие на отминалите удоволствия.
Понякога й се струваше, че все още усеща в задната част на черепа си болката от хематомите, резултат от многобройните удари, които си нанасяше през безкрайните самотни нощи на върховни страдания. Тя погледна ръката си — следите от инжекциите се бяха заличили с течение на времето, което, от друга страна, беше знак за опрощение. Единствено една малка виолетова точица все още личеше върху вената й като своеобразен спомен за мястото, откъдето бавната смърт беше влизала. София отвори вратата на стаята.
— Тъкмо навреме — каза тя, поставяйки букет божури върху нощната масичка.
— Защо тъкмо навреме? — попита Матилда.
— На влизане погледнах лицето ти, прогнозата за твоето настроение ми се видя променлива, с тенденция към буря. Ще отида да помоля сестрите за една ваза.
— Остани до мен — помоли Матилда с отпаднал глас.
— Божурите са почти толкова нетърпеливи, колкото и ти. Те имат нужда от много вода. Не се тревожи, връщам се веднага.