Останала сама в стаята, Матилда съзерцаваше цветята. Със здравата си ръка погали копринените венчета. Цветовете на божура притежаваха един, така да се каже, котешки мъх, а Матилда обожаваше котките. София нахълта в стаята с кофа в ръце.
— Това е всичко, което можах да намеря. Не е страшно, тези цветя не са сноби.
— Това са любимите ми цветя.
— Знам.
— Как успя да ги намериш през този сезон?
— Тайна.
София погледна гипсирания крак на приятелката си, а после изви очи към шините, обездвижващи ръката й. Матилда я изненада с един въпрос:
— Какво точно се случи там? Не си спомням почти нищо. Говорихме, а после ти стана, аз останах седнала и след това една огромна черна дупка.
— Нищо особено… изтичане на газ! Колко време ще трябва да останеш тук?
Лекарите биха се съгласили да изпишат Матилда още на следващия ден, но тя не можеше да си позволи да наеме болногледачка, а, от друга страна, състоянието й не позволяваше да се грижи сама за себе си. Когато София се приготви да си тръгва, Матилда се разплака.
— Не ме оставяй тук. Този мирис на дезинфектанти ме подлудява. Достатъчно платих за всичко, което направих в миналото, кълна ти се. Няма да мога да се справя сама. Толкова ме е страх да не започна пак, че само се преструвам, че взимам успокоителните, които ми предписват. Знам, че съм ти в тежест, но, моля те, изведи ме оттук, София, и то веднага!
Тя се върна и приседна до леглото на своята приятелка. Погали я по челото, за да изтрие бръчките, породени от тъгата, която я изпълваше. Обеща да стори всичко, което е по силите й, за да намери разрешение на проблема колкото може по-бързо, и че ще мине да я види привечер.
На излизане от болницата София веднага се отправи към доковете. Днешният й ден бе отрупан с работа. А времето летеше: имаше да изпълнява мисия, грижеше се за още две души, които беше невъзможно да изостави. Отиде да посети своя скитащ приятел. Жул бе напуснал този свят, без да може да си даде сметка за пътя, отвел го до арка № 7, където живееше като бездомник… Нищо повече от серия мръсни номера, които животът му бе изиграл. Поредното съкращение бе сложило край на професионалната му кариера. Едно обикновено писмо го уведомяваше, че вече не е част от голямата компания, която олицетворяваше неговото съществуване.
На 58 години човек е още млад… и макар че козметичните фирми убеждаваха, че с наближаването на 60-те животът е все още пред вас и че си струва да се погрижите за външния си вид, то собствените им отдели „Работна сила“ никак не са убедени в истинността на подобни твърдения, когато трябва да направят преоценка на плана, отнасящ се до професионалната кариера на техните служители. И така, Жул Мински остана безработен. Един член от охраната му конфискува значката на входа на сградата, в която бе прекарал по-голямата част от живота си. Без да продума, мъжът в униформа го бе придружил до офиса му. Под мълчаливите погледи на колегите си той трябваше да си събере нещата. Така, през един дъждовен ден, с малка кутия под мишница, съхраняваща целия му багаж, Жул, след трийсет и две години вярна служба, напусна компанията.
Животът на Жул Мински, статистик и запален любител на приложната математика, се изразяваше посредством една твърде неясна аритметика: събиране на почивните дни, прекарани в работа над купища досиета в ущърб на собствения му живот; наложено деление в полза на властта на тези, които го бяха наели (хората бяха горди да работят за тях, бяха образували едно голямо семейство, където всеки имаше отредена роля, при условие че се справяше със задълженията си); умножение на униженията и отхвърлените идеи от няколко нелегитимни началници, издигнали се неясно как и защо до своите постове; и най-накрая изваждане от правото да завърши достойно професионалната си кариера. Приличащо на квадрата на кръга, съществуването на Жул се заключаваше в едно уравнение от неразрешими несправедливости.
По време на своето детство той обичаше да се навърта около складовете за метални отпадъци, където една огромна преса смачкваше старите изоставени коли. За да прогони самотата, изпълваща неговите нощи, често си представяше, че в действителност е млад способен служител, същият като онзи, който бе съсипал живота му, отхвърляйки го като „негоден за употреба“. Кредитните му карти свършиха още през есента, банковата му сметка не можа да преживее зимата, напролет трябваше да напусне жилището си. Следващото лято той се бе разделил с една голяма любов, поемайки със своята гордост към последното си пътуване. Без дори да си дава сметка, именуваният Жул Мински, петдесет и осем годишен, бе регистриран като бездомен, обитаващ арка № 7 на кей 80 на търговското пристанище в Сан Франциско. Скоро щеше да отпразнува десет години, прекарани под открито небе. На всеки, който го заговореше, разказваше, че в деня на своето голямо заминаване и през ум не му е минавало, че ще стигне дотук.