София забеляза гнояща драскотина изпод скъсаното място на панталона от туид, с десен тип „Уелският принц“.
— Жул, кракът ви се нуждае от лечение!
— Не започвай отново, моля те, кракът ми е много добре!
— Ако раната не се почисти, ще гангреняса за по-малко от седмица, и вие го знаете добре.
— Преживял съм много гангрени, красавице, така че една повече или по-малко — няма никакво значение! И откакто започнах да моля Господ да ме прибере при себе си, все пак трябва да му дам някакъв шанс да го направи. Ако всеки път се лекувам за щяло и нещяло, за какво ми е тогава да го моля да ме вземе от проклетата земя! Виждаш ли тази драскотина? Това е печелившият ми билет за последното ми пътуване.
— Кой ви пълни главата с подобни глупави идеи?
— Никой, но има един млад мъж, който се навърта наоколо и е напълно съгласен с мен. Обичам да разговарям с него. Когато го видя, имам чувството, че виждам своето отражение от миналото. Облича се със същите костюми, които носех и аз, преди моят шивач да получи световъртеж от дупките в джобовете ми. Аз му говоря за доброто, а той — за злото, с други думи, разменяме си идеи. Нали разбираш, така се развличам.
Нито стени, нито покрив, нямаше дори и кого да мрази, храната му не беше повече от офисите, които мечтаеше да обхожда… Положението на Жул Мински бе по-лошо от това на някой затворник. Дори мечтите се превръщат в лукс, когато човек се бори за оцеляването си. През деня трябваше да търси храна в боклукчийските кофи, през зимата трябваше да върви безспирно, за да се бори със смъртоносния съюз на съня и студа.
— Жул, ще ви откарам в лечебницата.
— Мислех, че работиш към охраната на пристанището, а не в Армията на спасението!
София с всички сили задърпа ръката на бездомника, опитвайки се да му помогне да стане.
Той нищо не направи, за да я подпомогне, а сам криво-ляво я последва до колата й. Тя му отвори вратата. Жул колебливо прокара ръка по брадата си. Жената мълчаливо го погледна. Изящните бръчки около лазурните му очи представляваха убежището на една изпълнена с чувства душа. Около месестата му усмихната уста можеха да се видят други белези — на едно съществуване, при което бедността бе само привидна.
— Няма да замирише много на хубаво твоето возило. С този проклет крак не можах да стигна дори до душовете през последните дни!
— Жул, щом като казват, че парите нямат мирис, то защо тогава мизерията да има? Качвайте се и стига сме се разправяли!
След като повери своя спътник на грижите на медицинските работници, тя се запъти към доковете. По пътя направи малко отклонение, за да посети госпожица Шеридън: имаше намерение да я помоли за една много специална услуга. Намери я на прага на вратата. Рен трябваше да напазарува някои неща, а в този град, известен със стръмните си улици, където всяка стъпка е цяло предизвикателство за възрастните хора, срещата им в такъв необичаен час бе истинско чудо. София я помоли да почака в колата и тичешком се качи до апартамента си. Огледа наоколо, прослуша телефонния секретар, който не бе записал никакво съобщение, и излезе. По пътя разказа на Рен за Матилда. Тя се съгласи да приеме момичето за няколко дни, докато се възстанови. Най-напред трябваше да се намери начин да я качат на етажа, а, от друга страна, бяха необходими и здрави ръце, които да свалят металното легло от плевнята.
Удобно настанен в кафенето на Маркет Стрийт № 666, Лукас пишеше върху плота на масата някакви изчисления, свързани с неговата нова служба в най-голямата фирма за недвижими имоти в Калифорния. Потапяше в кафето седмата си поред кифличка и наведен над една книга, жадно поглъщаше информацията относно създаването на Силиконовата долина: … една обширна ивица земя, превърнала се за период от трийсет години в най-стратегическата зона на високите технологии, наричана още Белия дроб на информационния свят. За този майстор на смяната на идентичността да си намери работа бе детска игра. Подготовката на новия му дяволски план го изпълваше с неописуемо удоволствие. Предната вечер в самолета, пътуващ от Ню Йорк, една статия, публикувана в Сан Франциско Кроникъл относно фирмата за недвижими имоти А&Х, бе привлякла вниманието на Лукас: вицепрезидентът без задръжки подлагаше закръглената си физиономия пред обектива на фотографите. Ед Хурт, Х от съкращението А&Х, беше неповторим в способността си да се изявява по време на интервюта и пресконференции, хвалейки безспирно огромния принос на своята фирма за икономическото развитие на областта. Мъжът, който от двайсет години насам преследваше сенаторския пост, никога не изпускаше официална церемония. Посредством традиционното си помпозно бръщолевене на официалното откриване той се подготвяше да даде старт на Лова на раци. Именно по този повод Лукас бе срещнал Ед Хурт.