След като старателно заличи с вилица написаното върху плота на масата, Лукас излезе от кафенето. Забелязвайки на улицата крайслер кабриолет, той не закъсня да го отвори с един от многото си шперцове. На светофара задейства електрическия гюрук, който покри купето на автомобила. Слизайки по рампата на паркинга, в близост до новото си работно място, Лукас извади мобифона си. Той се спря пред пазача и приятелски му даде знак да изчака, докато завърши разговора си. С подчертано висок глас доверяваше на своя имагинерен събеседник, че е изненадал Ед Хурт да уверява една очарователна журналистка, че именно той е главата на групата, а неговият съдружник изпълнява ролята на краката! После избухна в смях, отвори вратата и подаде ключовете на младия мъж, който отбеляза, че патронът на ключалката му е повреден.
— Знам — каза Лукас с престорен вид. — Човек вече никъде не се чувства сигурен!
Пазачът, който бе запаметил почти всяка негова дума, го изпрати с поглед до централния вход на сградата. Той щеше да паркира автомобила като стар познайник… именно на него и на никой друг личната асистентка на Антонио Андрич поверяваше своя джип. След два часа слухът обхвана цялата сграда, от първия до деветия етаж, на улица Маркет Стрийт № 666, където се намираше престижното представителство на А&Х. Обедната почивка успя за малко да спре неговото разпространение. В 13 часа и 17 минути Антонио Андрич влезе побеснял в офиса на Ед Хурт. В 13 часа и 29 минути същият този Антонио излезе от офиса на съдружника си, затръшвайки вратата. От стълбището той се провикна: „Краката ще отидат да се отморят на терена за голф, а мозъкът трябва вместо тях да организира месечното събрание на търговските директори.“
Лукас отправи съучастнически поглед към пазача, когато отиде да вземе кабриолета си. Имаше среща със своя работодател чак след един час, тоест разполагаше с достатъчно време да се поразходи. Изпитваше страхотно силно желание да смени колата и за да паркира по своя си начин тази, която в момента караше, той се насочи към близкото пристанище.
София остави Рен при нейната фризьорка и обеща да дойде да я вземе след два часа — времето, през което трябваше да отиде и да изнесе лекция по история в Центъра за обучение на хора с нарушено зрение. Когато тя прекрачи прага на класната стая, учениците станаха.
— Без формалности, аз съм най-младата в този клас. Седнете, моля ви!
Събралите се ученици заеха местата си сред обичайния шум, съпътстващ всяко начало на урока, и София започна своята лекция оттам, откъдето бе спряла последния път. Тя отвори книгата с релефно писмо, поставена на бюрото й, и започна да чете. Обожаваше тази писменост, където думите се долавяха с края на пръстите, изреченията се формираха с няколко докосвания, а текстовете се раждаха под дланта на ръката. Тя ценеше високо тази амблиопна15 атмосфера, толкова тайнствена за онези, които си мислеха, че всичко виждат, макар че често им се случваше да останат слепи за толкова съществени неща. След часовете се качи в колата си и отиде да вземе Рен от фризьорския салон. После отново прекоси града, за да откара Жул от диспансера до доковете. Превръзката, която опасваше неговия крак, му придаваше вид на флибустиер16, а той от своя страна не скри гордостта си, когато София отбеляза тази подробност.
— Имаш угрижен вид — каза Жул.
— Не, днес просто съм претоварена с работа.
— Ти винаги си претоварена, кажи ми за какво всъщност става на въпрос.
— Жул, хванах се на един смешен облог. Ако вие трябваше да направите някакво невъобразимо добро, нещо, което би променило хода на света, какво бихте избрали?
— Ако бях утопист или ако вярвах в чудеса, щях да ти кажа, че ще премахна глада по целия свят, ще унищожа всички болести, ще забраня децата да бъдат малтретирани. Ще сдобря всички религии; ще направя така, че цялата земя да се покрие с толерантност. Мисля също така, че ще изкореня цялата бедност. Да, бих направил всичко това… ако бях Господ!
— А питали ли сте се защо Той не го е направил досега?
— Знаеш го по-добре от мен, всичко това не зависи от Неговата воля, а от тази на хората, на които е поверил Земята. Не съществува огромно добро, което човек би могъл да си представи, София, защото за разлика от злото доброто е невидимо. Ако се пресмята или се разказва, то би изгубило нещо от своя чар и смисъл. Доброто се състои от една безкрайна поредица малки деяния, които, свързани помежду си, един ден може би биха променили света. Попитай, когото и да е за имената поне на петима, които да са променили към добро съдбините на човечеството. Не знам, може би това е първият демократ или откривателят на антибиотиците, или може би някой миротворец; колкото и странно да звучи, малко хора могат да цитират имената на онези, които току-що споменах, но затова пък без проблеми биха могли да назоват петима диктатори. Хората знаят имената на всички по-известни болести, но рядко са тези, които биха могли да ни кажат нещо за учените, които са ги победили. Апогеят на злото, от което всеки се страхува, не е нищо друго, освен края на света, но същият този всеки, изглежда, не си дава сметка, че апогеят на доброто вече се е състоял веднъж… и това е бил денят на Сътворението.