— Тогава, Жул, какво бихте сторили, за да направите добро, да извършите нещо много добро?
— Ще направя точно това, което и ти правиш! Ще се опитам да дам на хората, които срещам, надеждата, че всичко е възможно. Току-що, без дори да си даваш сметка, ти създаде нещо чудесно.
— Какво направих?
— Минавайки покрай моята арка, ти ми се усмихна. Малко по-късно онзи детектив, който често идва тук да обядва, ме погледна със своя вечно навъсен израз на лицето. Погледите ни се кръстосаха, тогава му подарих твоята усмивка и когато той отново си тръгна, го видях да я носи върху устните си. Така че, с малко надежда, той би я предал на този или тази, които ще срещне. Даваш ли си сметка сега какво си направила? Създаде един вид ваксина срещу лошото настроение. Ако всички правеха това поне веднъж на ден, а именно да раздават по една усмивка, представяш ли си невероятната зараза от щастие, която ще обхване цялата земя? В такъв случай можеш да считаш, че си спечелила двубоя. — Старият Жул се изкашля в ръката си. — Добре де, казах ти, че не съм утопист, така че ще се задоволя да ти благодаря, че ме върна тук.
Бездомникът излезе от колата и се отправи към своето убежище. Той се обърна и махна с ръка на София.
— Каквито и въпроси да си задаваш, винаги се доверявай на инстинкта си и продължавай да правиш същите неща като сега.
Тя го погледна учудено.
— Жул, с какво се занимавахте, преди да дойдете да живеете тук?
Той изчезна под арката, без да й отговори.
София посети Манка във Фигиърс Дейли. Обедната почивка беше вече започнала и на нея за втори път й се налагаше да моли някого за услуга. Груповият отговорник не беше хапнал нищо от обяда си. Тя седна на неговата маса.
— Няма ли да изядете бърканите яйца?
Манка се наведе и подшушна на ухото й:
— Когато Матилда я няма, храната тук е безвкусна.
— Именно за нея дойдох да си поговорим.
Жената напусна пристанището половин час по-късно в компанията на груповия отговорник и четирима от неговите докери. Когато мина покрай арка номер 7, тя рязко спря. Беше разпознала мъжа в елегантния костюм, който пушеше цигара в близост до Жул. Двамата докери, които се бяха качили в нейната кола, и другите двама, следващи ги с един пикап, я попитаха защо толкова рязко бе натиснала спирачките. Без да отговори, тя с пълна скорост се отправи към Мемориал Хоспитал.
Чисто новата оптична система на Лексос светна още с влизането му в подземния етаж. Със забързани стъпки Лукас се отправи към вратата, водеща към стълбището. Погледна часовника си, имаше десет минути до срещата.
Асансьорът се отвори на деветия етаж. Той се отклони от пътя си и мина покрай офиса на асистентката на Антонио Андрич, влезе без покана и седна на края на бюрото й. Тя дори не го удостои с поглед, а продължи да трака върху клавишите на компютъра.
— Вие изцяло сте отдадена на работата, не съм ли прав?
Елизабет му се усмихна и продължи със заниманието си.
— Знаете ли, че в Европа продължителността на работния ден е легализирана? Във Франция например — добави Лукас — хората смятат, че повече от трийсет и пет часа работа седмично възпират разцвета на човешката личност.
Елизабет стана и отиде да си налее кафе.
— А ако искате да работите повече? — попита тя.
— Не можете! Във Франция начинът на живот заема привилегировано място.
Елизабет отново седна зад своя екран и започна монотонно да разказва:
— На четирийсет и осем години съм, разведена, двете ми деца учат в университета, собственичка съм на малък апартамент в Саусалито и на един красив кондоминиум17 на брега на езерото Тахо, който ще изплатя само след две години. Ако трябва да съм искрена, не броя часовете, които прекарвам в този офис. Обичам работата си и предпочитам да прекарвам времето си тук, отколкото да се разхождам покрай витрините, давайки си сметка, че не съм заработила достатъчно, за да си позволя това, което желая да купя. Що се отнася до французите, искам да ви напомня, че те се хранят с охлюви! Господин Хурт е в своя офис и вашата среща е насрочена за четиринайсет часа… идвате тъкмо навреме, защото сега е точно четиринайсет часът!