— Манка, спрете ги!
Мъжът с набитото телосложение се направи, че не я чува. В огромния бележник, опрян на корема му, той записваше регистрационния номер на един голям контейнер.
— Манка! Не ме карайте да ви глобявам. Вземете радиостанцията и кажете веднага на всички да спрат! — поде отново София. — Видимостта е по-малка от осем метра, а вие много добре знаете, че когато тя падне под десет, трябва да преустановите всякаква дейност.
Груповият отговорник Манка подписа листа и го подаде на младия си сътрудник. С едно движение на ръката му направи знак да се отдалечи.
— Не стойте там. Вие сте в обсега на товара: ако се откачи, не прощава никому!
— Да, но той никога не се откачва. Манка, не ме ли чухте? — настоя София.
— Доколкото ми е известно, нямам радари в ушите си! — промърмори мъжът и се почеса по едното ухо.
— Но вашето неверие е по-силно и от най-мощния локатор! Не се опитвайте да печелите време, преустановете веднага работата на пристанището, преди да е станало много късно!
— От четири месеца сте тук и никога продуктивността на труда не е била по-ниска отсега. Вие ли ще храните семействата на другарите ни в края на седмицата?
Един мотокар се приближаваше към зоната за разтоварване. Шофьорът не виждаше почти нищо и вилиците му едва не закачиха контейнера, поставен върху платформата.
— Хайде, изчезвай оттук, малката. Не виждаш ли, че пречиш?
— Не аз преча, а мъглата. Май ще трябва да намерите друго занимание за вашите докери. Сигурна съм, че техните деца ще са по-щастливи да видят бащите си, отколкото да вземат застраховката, плащана от синдикатите при смъртен случай. Побързайте, Манка, иначе ще заведа дело и самата аз ще пледирам на него.
Груповият отговорник погледна втренчено София, преди да се изплюе на земята.
— Във водата не се вижда нито един плавателен съд — добави тя.
Манка повдигна рамене, взе своето уоки-токи и най-накрая нареди прекъсване на работата в цялото пристанище. Няколко минути по-късно четири изсвирвания на сирената спряха танца на крановете, на елеваторите, мотокарите, техните шофьори и докерите; с една дума, на всичко, което можеше да се движи по кейовете или на борда на товарните кораби. Отдалеч, в непроницаемото пространство, сирената на един влекач отговори положително на току-що издадената заповед.
— Ако при всяка мъгла работата спира, то това пристанище един ден ще преустанови своята дейност завинаги.
— Времето не зависи от мен, Манка. Аз само предпазвам вашите хора от сигурна смърт. И престанете да се сърдите, мразя, когато сме скарани! Елате, ще ви предложа кафе и бъркани яйца. Хайде, побързайте!
— Можете да ме гледате колкото си щете с вашите ангелски очи, но ви предупреждавам, че ако видимостта се установи над десет метра, веднага започвам работа!
— Ще започнете, когато мъглата ви позволи да четете имената на корабите, изписани върху техните палуби! Хайде, елате!
Фишърс Дейли, най-доброто заведение на пристанището, беше вече препълнено. При всяко падане на мъгла всички докери си даваха среща там, за да споделят надеждата, че едно скорошно проясняване би могло да спаси работния им ден. По-старите бяха заели масите в дъното на залата. По-младите, застанали прави до тезгяха, си гризяха ноктите и се опитваха да различат през прозорците палубата на някой кораб или стрелата на някой от пристанищните кранове, знак за скорошно оправяне на времето. Зад обстоятелствените разговори всички се молеха със свити сърца това да стане колкото се може по-бързо. За тези общи работници, които се трудеха денонощно, без да се оплакват от ръждата и солта, проникващи чак до костите им, за тези мъже, които не чувстваха нищо в резултат на загрубялата кожа на ръцете си, нямаше по-страшно нещо от това да се приберат вкъщи само с няколкото долара, получени от синдикатите.
В кръчмата цареше суматоха. За нея допринасяха звуците от удрящите се един в друг прибори, излизащата пара от кафемашината, парченцата лед, които някой енергично клатеше в съдините. На пейките от червена кожа докерите се бяха събрали на групи от по шест човека, но техните гласове почти не се долавяха в общия шум, изпълващ помещението. Матилда, с късо подстригана коса, напомняща за Одри Хепбърн, с крехка снага и блуза от кариран памучен плат, носеше една толкова препълнена табла, че бутилките едва се крепяха на нея. С бележника, съдържащ поръчките, който стърчеше от престилката й, тя правеше безспирни курсове от кухнята до бара, от бара до масите и от салона до сервизните помещения. Мъгливите дни бяха за нея време на усилена работа, но ги предпочиташе пред самотните дни на хубавото време. Със своите щедри усмивки, шеговити погледи и намигания успяваше да повдигне донякъде настроението на хората, посещаващи нейното заведение. Вратата се отвори, Матилда обърна глава и се усмихна, защото добре познаваше тази, която влизаше.