Върху улиците без изход се изсипваше пороен дъжд. Огромни водни капки се разбиваха по предното стъкло на автомобила с оглушителен шум. Чистачките бяха неспособни да се справят с потока. В далечината единствено върхът, под който се намираше последният етаж на величествената пирамидална кула на Транс Америка Билдинг, се издигаше над гъстия черен облак, покриващ града.
Настанен удобно на своята седалка в отделението на първа класа, Лукас с интерес наблюдаваше от самолетното прозорче дяволския спектакъл, разиграващ се под него, който въпреки всичко притежаваше божествена красота. „Боинг 767“ кръжеше над залива на Сан Франциско в очакване на хипотетично разрешение за кацане. С нетърпение Лукас потропа с пръсти върху окачения на колана му пейджър. Лампичката, обозначена с номер седем, не преставаше да мига. Стюардесата се доближи до него, нареждайки му да го изключи и да вдигне облегалката на седалката си: самолетът се бе приготвил за кацане.
— Е, добре, престанете да ми повтаряте едно и също, госпожице, и приземете най-после този идиотски самолет. Аз наистина бързам!
Гласът на командира на борда проехтя във високоговорителите: метеорологичните условия на земята бяха относително трудни за кацане, но малкото количество керосин, което бе останало в резервоарите, ги принуждаваше, независимо от всичко да започнат приземяването. Той нареди на обслужващия персонал да седне и извика при себе си главната стюардеса. После постави микрофона на мястото му. Подправеното изражение на стюардесата, обслужваща отделението първа класа, заслужаваше истински „Оскар“: никоя актриса на света не би могла така добре да имитира усмивката на Чарли Браун като нея. Една стара дама, седнала до Лукас, не можеше повече да контролира страха си и го стисна за китката. Лукас намираше за забавна влагата на нейната ръка и лекото треперене, което клатеше неговата. Самолетът бе разтърсен от няколко силни труса, следващи един след друг. Изглежда, металът страдаше не по-малко от пътниците. А през прозореца можеха да се видят крилете на машината, люлеещи се с максималната амплитуда, предвидена от инженерите на „Боинг“.
— Защо главната стюардеса е при командира на борда? — попита старата дама, готова всеки момент да избухне в плач.
— Вероятно за да види какво предсказва дъното на неговата кафена чаша! — отговори Лукас с лъчезарен поглед. — Много ли ви е страх?
— Изпитвам чувство, по-силно от страха. Ще се помоля за нашето спасение.
— А, не! Веднага спрете с това! Та вие изпитвате истинско щастие, така че се постарайте добре да съхраните страха си, той е много полезен за здравето. Адреналинът прочиства вашата душевност. Това е отдушникът на кръвоносната ви система, а освен това действа тонизиращо на сърцето. На път сте да си спечелите още две години живот. Двайсет и четири месечен абонамент за всички земни спектакли и на всичкото отгоре напълно безплатен, но ако човек съди по вашето изражение, явно не ви е много весело!
Със силно пресъхнала уста, непозволяваща й да говори, пътничката изтри с опакото на ръката си капчиците пот, избили по челото й. Сърцето й щеше да се пръсне, дишането й се затрудняваше максимално и множество малки звездички замъглиха погледа й. Развеселен до крайност, Лукас приятелски я потупа по коляното.
— Ако затворите очи и ако, разбира се, добре се концентрирате, със сигурност ще видите Голямата мечка.
После избухна в смях. Спътницата му беше изгубила съзнание и главата й се бе отпуснала върху седалката. Въпреки силното сътресение стюардесата стана от мястото си, придържайки се неумело за багажните лавици. Тя бавно се приближи към припадналата жена, извади от джоба си малък флакон със соли, който отвори и леко раздвижи под носа на старата дама. Лукас ги гледаше и още повече се забавляваше.
— Вземете под внимание, че старицата има извинение за странното си поведение, а и като се има предвид, че вашият пилот не държи здраво волана, човек би си помислил, че сме във влакчето на ужасите. Кажете ми… това ще си остане между нас, обещавам… лекарството, което току-що предложихте на възрастната жена… то е… все едно да лекуваш злото със зло, не съм ли прав?