Строгият поглед на главната стюардеса не му позволи да се изсмее отново: тя не намираше нищо весело в тази ситуация и му даде да разбере какво мисли по въпроса.
Една огромна въздушна яма брутално изхвърли служителката на самолетната компания към вратата на пилотската кабина. Лукас се усмихна широко и доста силно удари спътницата си по бузата. Тя подскочи и ококори очи.
— Ето я отново сред нас. Колко мили пропътувахте, докато се завърнете на този свят? — После се наклони към нея и й прошепна на ухото: — Няма нищо срамно в това. Погледнете какво става около нас. Всички тук се молят, не е ли смешно?
Тя нямаше време за отговор. Под оглушителния тътен на моторите боингът най-сетне докосна земята. Пилотът направи остър завой и силен поток от вода удари носа на самолета. Машината най-накрая спря. Всички пътници започнаха да аплодират пилотите, като същевременно събираха молитвено ръце, благодарейки на Бога за своето избавление. Отегчен, Лукас откопча колана си, вдигна очи към небето, после погледна часовника си и се насочи към предната врата.
Дъждът ставаше все по-силен. София паркира форда по дължината на тротоара пред кулата. Свали сенника, от който се показа една малка значка с гравирани букви ЦРУА. После излезе и тичайки под проливния дъжд, потърси дребни монети в джоба си, след това пусна единствената, която намери, в апарата, отмерващ времето за паркиране. Прекоси площадката пред сградата, премина през трите въртящи се врати, водещи към главната зала на величествената пирамидална кула, като я заобиколи. За пореден път окаченият на колана й пейджър започна да вибрира: тя вдигна очи към небето.
— Наистина съжалявам, но мокрият мрамор е много хлъзгав! Убедена съм, че с изключение на архитектите всички го знаят…
На последния етаж на кулата често се шегуваха, че разликата между архитект и Господ е, че Господ не се мисли за архитект. София тръгна по коридора и се спря пред една плоча, която разпозна благодарение на боядисаната й в по-светли тонове повърхност. После постави ръка върху стената. Зейна голям отвор и я погълна, след което отново се затвори.
Лукас бе слязъл от таксито и със сигурни крачки вървеше по коридора, който София малко преди това бе напуснала. Също като нея той постави ръка върху каменната преграда, намираща се на срещуположната страна на кулата. Както и преди, се появи една плоча, но този път по-тъмна и по-мрачна от другите, и той влезе в западната колона на Транс Америка Билдинг.
София бързо привикна с царящия в коридора полумрак. Седем завоя по-нататък тя достигна до една широка зала, покрита цялата с бял гранит, в която бяха разположени три асансьора. Височината от пода до тавана беше главозамайваща. Девет огромни глобуса, всичките с различни размери, спуснати благодарение на дебели плетени въжета, чието окачване оставаше скрито за погледа, пръскаха бледа светлина.
Всяко посещение в седалището на Агенцията бе за нея извор на учудване. Атмосферата, изпълваща това помещение, й се струваше странна. Тя поздрави мъжа на пропуска, застанал прав в своята кабина.
— Добър ден, Пиер, как сте?
Привързаността на София към този, който от незапомнени времена пазеше на входа на Централата, бе искрена. Всеки спомен за преминаването през така желаните от всеки порти тя свързваше с неговото присъствие. Не се ли дължеше на него тази спокойна обстановка, царяща на Входа на Обителта, независимо от напрегнатия трафик? Дори в дните на голям наплив, когато стотици души се струпваха пред портите, Пиер, с псевдоним Зе, никога не позволяваше безредици и хаос. Седалището на ЦРУА никога нямаше да е същото без присъствието на това внимателно и уравновесено същество.
— Много работа в последно време — каза Пиер. — Чакат ви. Ако искате да се преоблечете, ще потърся ключа от гардероба ви, трябва да е някъде тук, дайте ми само няколко секунди…
Започна да рови из чекмеджетата на приемната и промърмори:
— Толкова са много! Къде ли съм го сложил?
— Нямам време, Зе! — каза София, отправяйки се със забързани крачки към аварийния вход.
Стъклената врата се отвори. Тя се запъти към левия асансьор; Пиер й направи знак, показвайки с пръст експресната кабинка в центъра, тази, която директно отвеждаше до последния етаж.
— Сигурен ли сте? — попита го тя изненадана.