— Добре ли сте? — попита го тя.
— Шегувате ли се! — каза той, отърсвайки прахта от себе си.
— Това някои го наричат верижна реакция! — поде отново София, опитвайки да се измъкне от неприятното положение.
— Може и да сте права, но според мен най-добре е да излезем оттук колкото се може по-бързо, преди да сме станали жертва на поредната брънка от веригата — отговори Лукас, изтласквайки вратата с крак.
Бързо заобиколи катастрофиралата кола и отиде да помогне на София да излезе. В момента, в който тя стъпи на крака, той я хвана за ръката и тичешком я поведе след себе си. Двамата бързо се отправиха към центъра на китайския квартал.
— Защо трябва да тичаме? — попита София.
Лукас продължи, без да отговори.
— Мога ли поне да си дръпна ръката? — каза задъхано тя.
Лукас отпусна пръсти, освобождавайки я от хватката. Най-сетне се спря в началото на малка, тъмна уличка, осветена единствено от бледата светлина на няколко лампи.
— Да влезем тук — предложи Лукас, посочвайки един малък ресторант. — Тук ще сме в безопасност.
— В безопасност от какво? Ще ми обясните ли най-сетне какво става? Имате вид на лисица, преследвана от глутница кучета.
— Да побързаме!
Отвори вратата, но София дори не се помръдна. Той се доближи до нея и се опита насила да я вкара, но тя не се поддаде.
— Сега не е време за подобни номера! — каза Лукас, дърпайки я за ръката.
София мигом се освободи и го отблъсна.
— Вие току-що предизвикахте катастрофа, въвлякохте ме в една луда надпревара, въпреки че никой не ни преследваше, белите ми дробове ще се пръснат и на всичкото отгоре нямам право на никакво обяснение…
— Последвайте ме, нямаме време за разговор.
— Защо да ви се доверявам?
Лукас тръгна сам напред. Тя го проследи с поглед, поколеба се за момент и го последва, стремейки се да върви точно по неговите стъпки. Салонът беше малък. Имаше едва осем маси. Той избра една в дъното, предложи й стол и на свой ред седна. Не отвори менюто, което един възрастен мъж в традиционен костюм му предложи, а учтиво го помоли на перфектен китайски за чай, нефигуриращ в листата. Мъжът се поклони, преди да поеме към кухнята.
— Ще ми обясните ли какво става, Лукас, в противен случай си тръгвам!
— Мисля, че току-що получих предупреждение.
— Значи не е било инцидент? За какво искат да ви предупредят?
— За вас!
— Не разбирам защо?
Лукас въздъхна, преди да отговори:
— ЗАЩОТО ВСИЧКО СА ПРЕДВИДИЛИ, ОСВЕН ЧЕ ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ!
София взе една скарида от малката порцеланова купа и бавно започна да яде пред учудения поглед на Лукас. Той й подаде чаша горещ чай, която старият мъж току-що бе донесъл на масата.
— Много бих искала да ви вярвам, но какво щяхте да сторите на мое място?
— Щях да стана и незабавно да си тръгна.
— Не започвайте отново.
— И щях да предпочета задната врата.
— Това ли искате да направя?
— Точно така! Без да се обръщате под никакъв предлог, на три ставаме и се скриваме зад завесата. Сега!
Той я хвана за ръката и безцеремонно я затегли след себе си. Прекосявайки набързо кухнята, Лукас разби вратата с рамо. За да си проправи път, избута една боклукчийска кофа, чиито колела дрезгаво изскърцаха. Тя най-сетне разбра: един силует се промъкваше в тъмнината. Към сянката, виждаща се в светлината на малък уличен стълб, се прибавяше и образът на автоматичното оръжие, насочено към тях. За няколко секунди София си даде сметка, че са заобиколени от три стени. В същия момент пет изстрела раздраха тишината.
Лукас се хвърли върху нея, опитвайки се да я защити с тялото си. Тя се опита да го отблъсне, но той я прикова към една от стените на безистена. Първият куршум рикошира от бедрото му; вторият едва засегна областта на корема. Приклекна за момент, но веднага се изправи; третият отскочи от ребрата му — белегът, който остави там, беше впечатляващ. Четвъртият срещна гръбначния му стълб. За миг той остана без въздух, но после бавно нормализира дишането си. Когато петият куршум го засегна, почувства, че някакъв огън изгаря плътта му. Петият всъщност единствено проникна в неговото тяло, в областта на лявото рамо.
Веднага след това нападателят избяга. Когато ехото от изстрелите заглъхна, тишината се нарушаваше единствено от дишането на София. Тя го държеше в ръцете си. Главата на Лукас се бе отпуснала върху рамото й. Със затворени очи той, изглежда, все още й се усмихваше. Люлеейки отпуснатото му тяло, тя прошепна в ухото му: