Камбанният звън на Грейс Катидрал нахлу през полуотвореното прозорче на банята. Ехото на дванайсетия удар огласи града.
И беше нощ, и беше ден…
Ден пети
Зората на петия ден изгряваше, когато и двамата все още спяха. Свежестта на ранната утрин донасяше есенните миризми през отворения прозорец. София се бе сгушила в прегръдките на Лукас. Стенейки от болка, Матилда се бе събудила след кошмарния си сън. Тя се протегна и мигом след това замръзна на мястото си, давайки си сметка, че не е сама. Бавно отмести завивката от леглото и стана. С безшумни стъпки, както беше по нощница, се отправи към хола.
— Зле ли ти е?
— Неудобната поза, в която бях заспала, ми причини ужасна болка, съжалявам, не исках да те будя.
— Няма нищо, аз и без това не спях. Ще ти направя чай.
София се отправи към кухненския бокс и се вгледа в навъсеното лице на своята приятелка.
— Току-що спечели една чаша топъл шоколад! — каза й тя, отваряйки хладилника.
Матилда дръпна завесата. На все още пустата улица се забелязваше един мъж, който водеше куче на каишка.
— Бих желала да имам лабрадор, но мисълта, че трябва да го извеждам всяка сутрин, ме ужасява — каза Матилда, спускайки завесата.
— Човек трябва да е отговорен за домашните си любимци, а засега те не са моя грижа! — отвърна й София.
— Добре направи, че уточни. Вие си имате планове. Ти и малкият Лу.
— Познаваме се само от два дни! И още нещо, името му е Лукас.
— Нали и аз това казах!
— Не, засега нямаме никакви планове.
— Засега да, но това едва ли ще трае дълго. Когато живеят заедно, хората винаги правят някакви планове.
— Откъде го измисли?
— Не съм го измислила, то си е така, има образи на щастието, които човек няма право да променя, може да ги осмисля на воля, но не и да ги променя! С други думи, едно и едно правят две, две означава двойка, а двойката винаги си има проекти, така е открай време!
София избухна в смях. Млякото се надигна в кастрона, тя го изсипа в чашата и го поръси с шоколадов прах.
— Ето, пий, вместо да говориш глупости — каза тя, поднасяйки й топлата напитка. — Къде видя двойка?
— Колко си жалка! Цели три години те слушам да ми говориш за любов и други такива, за какво тогава служат твоите вълшебни приказки, ако се откажеш от ролята на принцесата още на първия снимачен ден.
— Каква романтична метафора!
— Отивай тогава да си говориш в романтични метафори с него! И те предупреждавам, че ако не направиш нищо, докато ми оздравее кракът, ще ти го отнема, без да ми мигне окото.
— Ще видим. Положението не е толкова просто, колкото изглежда.
— Виждала ли си някога обикновени любовни истории? София, откакто те познавам, винаги си била сама и ти си тази, която ми казваше: „Ние сме отговорни за нашите радости.“ Е, добре, скъпа моя, твоята радост е висока метър и осемдесет и пет, на които отговарят седемдесет и осем килограма мускулна маса, така че, моля те, не подминавай щастието си.
— А! Много хитро от твоя страна.
— Не толкова хитро, колкото прагматично. Мисля си, че твоето блаженство се събужда, така че спокойно можеш да отидеш при него, защото в този момент имам нужда от малко въздух. Хайде, изчезвай.
София поклати глава и се отправи към своята стая. Седна в крайчеца на леглото и зачака събуждането на Лукас. Не след дълго той се протегна като хищник и отвори очи. На лицето му се изписа усмивка.
— Откога си тук? — попита.
— Как е ръката ти?
— Вече не чувствам почти нищо — отвърна Лукас, правейки кръгови движения с рамото, придружени от изразяваща болка гримаса.
— А сега, без да се правиш на мъж, ми кажи, как е ръката ти?
— Зверски ме боли!
— Почивай си тогава. Бих искала да ти приготвя закуска, но не знам какво обичаш.
— Двайсетина палачинки и още толкова кифлички.
— За пиене, кафе или чай? — попита тя и стана от леглото.
Лукас я погледна втренчено. Погледът му бе потъмнял, той я хвана за ръката и я придърпа към себе си.
— Имала ли си усещането, че светът би те отминал и оставил сама; впечатлението, че обикаляйки всички ъгли на стаята, която обитаваш, пространството започва да се смалява; убеждението, че през нощта дрехите ти са остарели; че във всяко огледало отражението ти играе ролята на собствената ти мизерия, ненаблюдавана от никого, без всичко това да ти носи каквото и да е удовлетворение — да мислиш постоянно, че никой не те обича и че ти не обичаш никого, и че всичко това е празното пространство на собственото ти съществуване.