Матилда стана, стенейки от болка. Стиснала здраво зъби, тя се насочи към Рен. Струваше й се, че при всяка крачка в бедрото й забиваха нож. Тя отмести горящата дограма и продължи своя ход. Влезе в хола и се просна до Рен, опитвайки се да си поеме въздух.
— Ще ти помогна да станеш, а след това ще се хванеш за мен — каза задъхано Матилда.
Рен примигна с очи в знак на съгласие. Матилда прокара ръце под врата на старата жена и се опита да я вдигне.
Болката беше непоносима. Пред очите й причерня и тя изгуби равновесие.
— Спасявай се — извика Рен, — изчезвай оттук без много приказки. Предай на София, че я обичам. Кажи й също така, че обожавах разговорите с теб и че те намирам за много привлекателна. Ти си чудесно момиче, Матилда, имаш голямо колкото ананас сърце. Опитай се да избереш правилно онзи, на когото ще предложиш парченца от него. Хайде, тръгвай, докато е още време. Във всеки случай исках след моята смърт да разпръснат пепелта ми около къщата, така че може да се каже, че желанието ми е почти изпълнено.
— Мислиш ли, че има някакъв шанс да съм по-малко твърдоглава, отколкото си ти на твоята възраст? Ще си поема дъх и след две секунди започваме отново. Или и двете ще излезем оттук… или нито една от нас!
Силуетът на Лукас се появи на образувания от взривната вълна отвор в стената. Той приклекна до Матилда и й обясни как и тримата ще излязат от горящата къща.
После свали туидовото си сако, покри главата на Рен, за да предпази лицето й от огъня, подхвана я с две ръце и я повдигна. При подадения сигнал Матилда се вкопчи в него и го последва. Само след няколко секунди и тримата бяха спасени от горящия ад.
Лукас държеше Рен, а Матилда се остави на София, която се спусна към нея веднага щом я видя. Сирените на пожарникарските коли се чуваха все по-ясно. София положи своята приятелка върху моравата на съседната къща.
Рен отвори очите си и погледна Лукас, една лукава усмивка се изписа на устните й.
— Ако ми бяха казали, че един красив младеж като теб… — Но в този момент се закашля и не успя да довърши изречението си.
— Пазете си силите!
— Отива ти да си шармантният принц, но човек би казал, че си наистина кривоглед, защото, ако трябва да бъда искрена, около теб има нещо много по-хубаво, отколкото това, което държиш в ръцете си.
— Вие сте много чаровна, Рен!
— Да, със сигурност не повече от стар велосипед, изложен в музей! Не я губи, Лукас, има грешки, които човек никога не си прощава, повярвай ми! А сега, ако обичаш, ме остави, мисля, че някой друг е дошъл за мен!
— Не говорете глупости, Рен!
— А ти не ги върши!
Пожарникарите току-що бяха пристигнали и започнаха да гасят пожара. Пилгиц тичешком се насочи към Матилда, а Лукас се отправи към санитарите, които бутаха една носилки. Помогна им да поставят на нея Рен. София се присъедини към тях и ги последва в линейката.
— Ще се видим в болницата, поверявам ти Матилда.
Един полицай бе извикал втора линейка. Пилгиц отмени повикването, стремейки се да спечели повече време, като сам закара Матилда до болницата. Той помоли Лукас да го последва. Двамата я хванаха под мишниците и я настаниха на задната седалка. Линейката, транспортираща Рен, беше вече далеч. Дъжд от сини и червени светлини се сипеше в купето на болничната кола. Рен погледна през прозореца и стисна ръката на София.
— Парадоксално е, че в деня, в който човек си отива, мисли за всичко, което не е могъл да види през целия си живот.
— С теб съм, Рен — промърмори София, — отпусни се и си почини.