— Всичките ми снимки изгоряха, освен една. Носех я със себе си през целия си живот, бях решила да ти я дам. Ще го направя още тази вечер.
Рен протегна ръка и отвори дланта си, върху която нямаше нищо. София учудено я погледна, вместо отговор старата дама се усмихна.
— Мислиш, че съм я изгубила, а? Това е снимката на детето, което никога не съм имала, тя със сигурност щеше да е най-хубавата. Вземи я и я постави до сърцето си, да знаеш само колко му липсваше на моето. София, знам, че един ден ще направиш нещо, което ще ме накара да се гордея с теб. Искаше да знаеш дали приказката за Башер е само една красива история? Сега ще ти кажа истината. Всеки от нас трябва да разкаже своята истинска история. Не се отказвай от живота, бори се докрай.
Рен нежно я погали по бузата.
— Приближи се, за да те целуна. Само ако знаеше колко много те обичам, дари ме с толкова щастливи години.
Тя стисна младата жена в обятията си, влагайки в тази прегръдка всичките сили, които й бяха останали.
— Сега ще си почина малко, впрочем ще имам предостатъчно време да си почивам.
София си пое дълбоко дъх, опитвайки се да сдържи напиращите в очите си сълзи. Тя положи глава върху гърдите на Рен, която едва дишаше. Линейката спря пред интензивното отделение и вратите се отвориха. Внесоха Рен и за втори път през тази седмица София седна в чакалнята, предназначена за членове на семействата на пациентите.
В къщата на Рен кожената корица на един стар албум вече догаряше.
Вратите отново се отвориха, за да може Матилда да влезе, поддържана от Лукас и Пилгиц. Една медицинска сестра се затича към тях, бутайки пред себе си инвалидна количка.
— Не си правете труда! — каза Пилгиц. — Заплаши, че ще си тръгне веднага, ако я сложим да седне в това нещо!
Тогава болничната служителка изрецитира устава на болницата и Матилда в крайна сметка се съгласи да бъде настанена в подвижния стол. София се приближи до нея.
— Как се чувстваш?
— Чудесно.
Един интернист дойде да вземе Матилда и я отведе в залата за прегледи. София й обеща да я чака.
— Да се надяваме, че няма да се бави дълго! — каза Пилгиц зад гърба й.
София се обърна към него.
— Лукас ми разказа всичко в колата — добави той.
— Какво ви каза?
— Че някакви си афери, свързани с недвижими имоти, му спечелили куп приятели! София, напълно сериозно си мисля, че вие, както и той сте в голяма опасност. Когато преди няколко дни видях вашия приятел в ресторанта, си помислих, че работи за правителството, а не че е дошъл да ви види. Две експлозии на газ за една седмица, на две места, където се намирате, това е твърде много за обикновено съвпадение!
— Първия път, в ресторанта, наистина си помислих, че е нещастен случай! — обади се Лукас от другия край на залата.
— Може би! — поде отново инспекторът. — Било е работа на истински професионалист обаче. Не успяхме да намерим и най-малката улика, позволяваща ни да твърдим, че става дума за нещо различно от нещастна случайност. Тези, които стоят в основата на експлозиите, са истински демони, така че не виждам какво би ги спряло да постигнат целта си. Ще трябва да ви охраняваме и, от друга страна, добре ще да е убедите вашия приятел да ни сътрудничи.
— Няма да е лесно.
— Направете го, преди да са избухнали пожари във всички квартали на града! През това време ще ви намеря сигурно място за през нощта. Директорът на хотел „Шератон“, намиращ се на летището, ми остана задължен с няколко асансьорни повиквания, така че сега е моментът да натиснем копчето. Ще се погрижи много добре за вас, а в същото време ще е и достатъчно дискретен. Ще му се обадя и после ще ви закарам там. Вземете си довиждане с вашата приятелка.
София отмести завесата и влезе в залата за преглед. Тя се приближи към Матилда.
— Какви са новините?
— Нищо особено! — отговори тя. — Ще ми сложат чисто нов гипс; искат да ме оставят за изследвания, за да се убедят, че не съм погълнала прекомерно количество токсични вещества. Бедните, само ако знаеха колко токсични вещества са минали през моя организъм, едва ли щяха да се безпокоят толкова. Как е Рен?
— Никак не е добре. Настанили са я в отделението за тежки изгаряния. В момента спи, така че не можем да я видим. Намира се в един изолатор на четвъртия етаж.
— Ще дойдеш ли да ме вземеш утре?
София й обърна гръб и погледна светещото табло, на което бяха окачени радиограмите.