— Матилда, не съм убедена, че ще мога да дойда утре.
— Не знам защо, но до известна степен и аз се съмнявах. Мисля, че това е границата на приятелството, която един от двамата прекрачва, независимо че така се обрича на самота. Прекараните с теб моменти ще ми липсват много.
— На мен също. Поемам едно неизвестно за мен пътуване, Матилда.
— Дълго ли ще трае?
— Да, твърде дълго.
— Но ти все пак ще се върнеш, нали?
— Нищо не мога да ти обещая.
Лицето на Матилда стана тъжно.
— Мисля, че разбирам. Живей живота си, скъпа приятелко, любовта е кратка, но спомените са вечни.
Тя прегърна Матилда и силно я притисна към себе си.
— Ще бъдеш ли щастлива? — попита Матилда.
— Все още не знам.
— Все пак ще можем да се чуваме по телефона от време на време, нали?
— Не, не мисля, че това ще е възможно.
— Толкова ли е далеч мястото, където ще те заведе?
— Много по-далеч, отколкото човек може да си представи. И моля те, недей да плачеш.
— Не плача, лютивият дим продължава да ми дразни очите, хайде изчезвай!
— Грижи се за себе си — каза София с мек глас, отдалечавайки се.
Тя повдигна завесата и хвърли последен поглед към своята приятелка, чиито очи се пълнеха със сълзи.
— Ще можеш ли да се справяш сама?
София се усмихна и бялата завеса падна.
Инспектор Пилгиц бе седнал зад волана, а Лукас седеше до него. Двигателят вече работеше. София се настани на задната седалка. Автомобилът напусна района на болницата и се отправи към магистралата. Никой от тримата не говореше.
Тя със свито сърце си спомняше различни моменти, свързани с фасадите на сградите и кръстовищата, покрай които минаваше автомобилът. Лукас наклони огледалото за обратно виждане към себе си и я погледна. Пилгиц направи недоволна физиономия и отново го върна в първоначалното му положение. Лукас изчака няколко секунди и отново го обърна към себе си.
— Неприятно ли ви е, че карам? — извика Пилгиц, поставяйки го отново в първоначалното му положение. Той спусна слънчобрана откъм своята страна, откри малкото огледалце, поставено върху него, и сложи ръце на волана.
Колата напусна магистрален път 101 на нивото на Саут Еърпорт Булевард. Няколко минути по-късно Пилгиц вече гарираше автомобила на паркинга пред хотел „Шератон“.
Директорът на хотела им бе резервирал стая на последния, шести етаж. На рецепцията бяха записани с имената Оливър и Мери Суит. Пилгиц вдигна рамене, обяснявайки им, че не съществуват имена, които да привличат вниманието повече от Дол и Смит. Преди да си тръгне, той им заръча да не напускат стаята си и ако имат нужда от храна, да се обръщат към рум сървиса. Даде им номера на своя пейджър и каза, че ще дойде да ги вземе утре преди обяд. Ако скучаеха, биха могли да се заемат с писането на доклад относно събитията през последната седмица. Във всеки случай това щяла да бъде и неговата работа. София и Лукас го обсипаха с благодарности, на които той свенливо отговори с „Няма защо“. Часът беше двайсет и два.
София влезе в банята. Лукас се излегна на леглото, взе дистанционното и започна да прехвърля каналите, които не след дълго го накараха да се прозява. После загаси телевизора. Чуваше водата да тече зад вратата на банята. Тя взимаше душ. В следващия момент той погледна върха на обувките си, изтръска прахта от панталоните си и приглади гънките. После стана, отвори минибара, след което веднага го затвори, приближи се до прозореца, отмести завесата, хвърли един поглед на паркинга и се върна на леглото. Наблюдаваше гръдния си кош, който се издуваше и свиваше, следвайки ритъма му на дишане, въздъхна, огледа абажура на нощната лампа, леко побутна пепелника и издърпа чекмеджето на нощната масичка. Вниманието му бе привлечено от малката картонена корица на една книга, върху която бяха гравирани инициалите на хотела; той я взе и започна да чете. Първите редове го изпълниха със силен страх. Продължи с четенето, прелиствайки страниците една след друга все по-бързо. На седмия лист стана и почука на вратата на банята.
— Мога ли да вляза?
— Един момент — каза София, обличайки пеньоара си.
Тя отвори вратата и го видя, обзет от ярост, да кръстосва стаята надлъж и шир.
— Какво има? — попита го обезпокоена.
— Вече никой не се съобразява с нищо!
Той размаха във въздуха малката книжка, която държеше в едната си ръка, и продължи, сочейки към корицата: