— Този Шератон всичко е копирал от Хилтън! Знам за какво говоря, последният е любимият ми автор.
София изтръгна книгата от ръцете му, след което веднага му я върна. После повдигна рамене и каза:
— Та това е Библията, Лукас! — После добави: — Не се ядосвай за нищо!
Тя не се осмеляваше да му каже, че е гладна, той се досети сам благодарение на начина, по който разгръщаше менюто.
— Има нещо, което бих искала да разбера веднъж завинаги. Защо поставят часове пред менютата? Какво искат да кажат с това? Че след десет и половина сутринта трябва на всяка цена да поставят царевичните пръчици в един сейф с часовников механизъм, който да го отвори чак на другата сутрин? Толкова е странно! А ако ти се ядат царевични пръчици в десет вечерта! Погледни, същото са направили и с палачинките. Впрочем на човек му е достатъчно само да измери дължината на шнура на сешоара в банята и всичко ще разбере! Този, който е изобретил цялата им система, сигурно е бил плешив; трябва да се прилепиш на десет сантиметра до стената, за да си изсушиш поне един кичур.
Лукас я прегърна и я притисна към себе си, опитвайки се да я успокои.
— На път си да станеш много взискателна!
Тя се огледа около себе си и се изчерви.
— Може би!
— Гладна си!
— Съвсем не!
— Аз мисля, че да!
— Добре тогава, нещо съвсем малко за гризане, и то само за да ти доставя удоволствие.
— Фростис или Спешъл Кей?
— Онези, които правят Спап, Кракъл, Поп, когато ги схрускаш?
— Райе Криспис. Остави на мен.
— Без мляко!
— Никакво мляко — прие Лукас, вдигайки телефона.
— Но със захар, да е пълно със захар!
— Ще се погрижа и за това!
Той затвори и седна до нея.
— За себе си нищо ли не поръча?
— Не, не съм гладен — отговори Лукас.
След като от румсървиса доставиха поръчката им, тя взе една кърпа и постави приборите за хранене върху нея. След всяка своя хапка поставяше по една лъжица в устата на Лукас, която той радушно приемаше. Светкавица раздра небосклона в далечината. Лукас стана и спусна завесите. После се върна и легна до нея.
— Утре ще намеря начин да се изплъзнем от ръцете им — рече София. — Не може да няма разрешение на проблема.
— Не казвай нищо — промърмори Лукас. — Бих желал да имам фантастични недели, да прекарам утрешния ден с теб, съзнавайки, че ни предстоят още много други, но, за жалост, ни остава един-единствен ден и него искам да го изживея истински.
Пеньоарът на София леко се разтвори, той я загърна, тя постави устните си върху неговите и му прошепна:
— Освободи ме от това!
— Не, София, малките криле, татуирани върху твоето рамо, ти отиват много и в никакъв случай не искам да ги изгубиш.
— Искам да замина с теб.
— Не по този начин, не и заради това.
Той пипнешком се опита да намери ключа на лампата, София се сгуши до него.
В своята болнична стая Матилда изгаси осветлението. И тази вечер тя щеше да бди над леглото на Рен. Камбаните на катедралата отмерваха полунощ.
И беше нощ, и беше утро…
Ден шести
Тя отиде на пръсти до прозореца. Лукас все още спеше. Дръпна завесата, навън беше студена ноемврийска утрин. Погледна слънцето, чиито лъчи се прокрадваха през мъглата, и се обърна към Лукас, който в това време се протягаше.
— Успя ли да поспиш? — попита той.
София се наметна с пеньоара и залепи чело за стъклото.
— Поръчах ти закуска. Съвсем скоро ще я донесат, ще отида да се облека.
— Толкова ли е спешно? — каза той.
Жената седна на края на леглото и прокара ръка в косата на Лукас.
— Знаеш ли какво е Башер? — попита го тя.
— Тази дума ми говори нещо. Мисля, че съм я срещал някъде — отговори Лукас, бърчейки чело.
— Не искам да се предаваме.
— София, целият ад е по петите ни, остава ни само още един ден, а няма къде да се скрием. Нека останем тук и двамата и да изживеем времето, което ни е отредено.
— Не, няма да се оставя на тяхната воля. Не съм пионка върху шахматната им дъска и съм убедена, че ще намеря хода, който не са предвидили. Винаги съществува изход от всяка ситуация.
— Но тук не става дума за изход от някаква ситуация или за разрешаването на някакъв проблем, а за някакво чудо…
— Да предположим, че чудото съм аз! — каза тя и отиде да отвори вратата.