Подписа поръчката, след това затвори вратата и избута количката до средата на стаята.
— В момента съм твърде далеч от техните мисли и съм убедена, че е невъзможно да ме чуят — каза тя, напълвайки чашата.
Взе купата с царевичните пръчици и изсипа върху тях три пликчета захар.
— Не искаш ли мляко? — попита я Лукас.
— Не, благодаря, после стават много меки.
Тя хвърли поглед на простиращия се под нея град и изведнъж почувства, че я обзема гняв.
— Не мога да гледам стените наоколо и в същото време да си мисля, че са по-безсмъртни от самите нас. Това ме изпълва с гняв.
— Добре дошла на Земята, София!
Лукас стана и се запъти към банята, оставяйки вратата полуотворена. София, все така замислена, отмести настрани подноса, върху който се намираше закуската. После стана, разходи се из стаята, след това се върна на леглото и легна. Малката книга върху нощната масичка привлече вниманието й. Тя скочи на крака, изпълнена с надежда.
— Познавам едно място! — извика на Лукас.
Той подаде глава през открехнатата врата.
Около лицето му се издигаше гъста пара.
— Аз също познавам много места!
— Не се шегувам, Лукас!
— Аз също — иронично отговори той. — Ще ми обясниш ли по-подробно? В това си състояние чувствам едновременно топлина и студ, има голяма разлика в температурата на двете помещения.
— Познавам едно място на Земята, където можем да защитим нашата кауза. — Тя имаше толкова тъжен вид и същевременно беше толкова смутена, че Лукас започна да се притеснява.
— И кое е това място? — попита той със сериозен тон.
— Покривът на света, свещената планина, където всички религии съжителстват и се респектират една друга, с други думи, планината Синай. Сигурна съм, че там горе бих могла да говоря на моя Отец и Той ще ме чуе.
Лукас погледна часовника.
— Осведоми се за часовата разлика, аз се обличам и идвам веднага.
София се затича към телефона и набра номера на службата, откъдето можеше да получи подобна информация. Записаният върху диска глас й обеща, че на нейното запитване скоро ще бъде даден отговор. Изпълнена с нетърпение, тя отиде до прозореца и се загледа в една чайка, която се издигаше високо в небето. След като известно време си гриза ноктите в очакване на телефонното позвъняване, тя разбра, че никой не е приел нейното обаждане. Лукас се приближи до нея откъм гърба и я обгърна с ръце.
— Полетът ще трае най-малко петнайсет часа, към които трябва да добавим още десетчасова разлика. Когато пристигнем, няма да ни е останало време дори да се сбогуваме на излизане от летището, защото много преди това вече ще са ни разделили. Твърде късно е, София, покривът на твоя свят е прекалено далеч оттук.
Той остави слушалката върху телефона. Тя се обърна и впи поглед в очите му. И тогава се целунаха за пръв път.
Много по на север чайката кацна върху един друг парапет. От болничната си стая Матилда изпрати съобщение до мобилния телефон на София.
София отстъпи няколко крачки.
— Знам един начин — каза тя.
— И въпреки всичко не се отказваш!
— От надеждата? Никога! Така съм програмирана! Обличай се бързо и ми имай доверие.
— Точно това правя в момента!
Десет минути по-късно те излязоха на паркинга на хотела и тя си даде сметка, че им е необходима кола.
— Коя от всичките? — попита равнодушно Лукас, хвърляйки поглед към паркираните наоколо коли.
По молба на София той се съгласи да вземе „назаем“ най-непретенциозната, която същевременно беше и най-дискретна. Те поеха по магистрален път 101 в посока север. Лукас искаше да знае къде отиват, но София, заета с търсенето на телефона си, не му отговори. Тя не успя да набере докрай номера на инспектор Пилгиц, когато телефонът й звънна, информирайки я за току-що полученото съобщение:
„Аз съм Матилда, исках да ти кажа да не се тревожиш за мен. Късах нервите им през цялата сутрин, така че съм сигурна, че ще ме оставят да си тръгна още преди обяд. Обадих се на Манка, той ще дойде да ме вземе и ще ме откара у нас, освен това ми обеща, че ще минава всяка вечер и ще ми носи храна, докато се оправя… струва ми се, че ще се постарая нещата да продължат малко по-дълго от обикновено… Състоянието на Рен не се е променило, не можах да я посетя, мисля, че в момента спи. София, съществуват неща, които се казват в една любовна връзка, но които човек не смее да изрече пред приятелите си. Така че в този момент искам да споделя с теб, че ти беше светлината на моите дни и утехата на моите нощи, ти си и винаги ще си останеш моя приятелка. Където и да отидеш, желая ти приятен път. Вече започваш да ми липсваш.“