София натисна малкото копче на мобилния си телефон и екранът угасна; после го остави на дъното на сака си.
— Карай към центъра на града.
— Къде отиваме? — попита Лукас.
— Движи се към Транс Америка Билдинг. Кулата с пирамидална форма, разположена на Монтгомери Стрийт.
Лукас отби и рязко натисна спирачките.
— На какво играеш?
— Не можем да разчитаме винаги на въздушните пътища, но, от друга страна, небесните си остават тайна за хората, тръгвай!
Старият крайслер плавно пое към посочения адрес. Те излязоха от магистрален път 101 и поеха по Трета улица.
— Днес сме петък, нали? — попита обезпокоена София.
— Уви, да! — отговори Лукас.
— Колко е часът?
— Поиска от мен да взема кола, която да не бие на очи! В тази дори няма часовник! Според мен трябва да е дванайсет без двайсет.
— Налага се малко отклонение от плана, трябва да изпълня едно обещание, карай към болницата, моля те.
Лукас зави по Калифорния Стрийт, десет минути по-късно те влязоха в района на болницата. София го помоли да спре пред педиатричното отделение.
— Ела с мен — каза му тя, затваряйки вратата на автомобила.
Той я последва в коридора до вратите на асансьора. Тя го хвана за ръка и заедно влязоха. Кабината се издигна до осмия етаж.
В коридора, сред многото играещи деца, тя разпозна малкия Томас. Той излезе веднага щом я видя. Поздрави го по обичайния начин и се отправи към него. И в този момент разпозна ангела, който стоеше до момчето. Спря се и Лукас почувства ръката на София да стиска неговата. Томас се хвана за Гавраил и продължи заедно с него към другия край на коридора, без да откъсва поглед от нея. В близост до вратата, която извеждаше към градината, детето за последен път се обърна към нея. То широко разтвори дланта си и й изпрати въздушна целувка. После притвори очи и с усмивка се изгуби в бледата светлина на утринта. София на свой ред притвори очи.
— Ела — прошепна й Лукас и я поведе след себе си.
Когато колата напусна паркинга, тя почувства, че й прилошава.
— Ти ми беше казал, че съществуват дни, когато светът като че ли се стоварва върху нас — каза София. — Струва ми се, че този е един от тях.
Те безмълвно се движеха през града. Лукас караше из обиколни пътища, стремейки се да удължи времето на тяхното пътуване колкото се може по-дълго. Той стигна до брега на океана и спря. Тя го поведе към плажа, гравиран от морската пяна на вълните.
Час по-късно се озоваха в подножието на кулата. София три пъти обиколи около централния блок, но не успя да намери място за паркиране.
— На крадените коли не им съставят актове! — каза той, вдигайки очи към небето. — Спри, където намериш за добре!
Тя остави колата върху онази част от тротоара, която беше резервирана за автомобилите, извършващи доставки. Отправи се към източния вход, а той я последва. Когато плочата в стената хлътна навътре, Лукас отстъпи назад.
— Сигурна ли си в това, което правиш? — попита я обезпокоено.
— Не! Следвай ме!
Те минаха по коридорите, водещи към централната зала. Пиер, както обикновено, беше на поста си. Когато ги видя, стана.
— Не ти липсва наглост, като си го довела тук! — каза той на София с видимо раздразнение.
— Имам нужда от теб, Пиер.
— Знаеш ли, че всички те търсят и пазителите на Обителта са по петите ви. Какво направи, София?
— Нямам време за обяснения.
— За пръв път виждам някой тук да бърза.
— Трябва да ми помогнеш. В този момент мога да разчитам единствено на теб. Налага ми се да отида до планината Синай, дай ми достъп до пътя, водещ към Йерусалим.
Пиер потри брадичката си, поглеждайки ги втренчено и двамата.
— Не мога да удовлетворя молбата ти, никога не ще ми го простят. И все пак — каза той, отдалечавайки се към другия край на залата, — докато предупредя отговарящите за сигурността относно твоето присъствие, ти ще имаш достатъчно време да откриеш това, което търсиш. Погледни в централното отделение.
София се втурна зад опразнения тезгях и отвори всички чекмеджета. Избра ключа, който реши, че е най-подходящият, и поведе Лукас след себе си. Скритата в стената врата се отвори, когато тя въведе паролата. После чу гласа на Пиер: