И беше вечер, и беше утрин…
Ден седми
Лек ветрец подухваше в Сентрал Парк. Ръката на София се плъзна по облегалката на пейката и се отпусна във въздуха. Студът на ранната утрин я караше да трепери. В просъница пристегна яката на мантото около врата си и присви колене. Бледата светлина на зараждащия се ден проникваше под спуснатите й клепачи, тя се обърна. Недалеч птица изкряска в клоните на едно дърво. Тя разпозна писъка на чайката, която в следващия миг се издигна във въздуха. Протегна се и пипнешком потърси крака на Лукас. Ръката й продължаваше да опипва дървената пейка, но освен нея не откри нищо друго. Отвори очи и осъзна, че е напълно сама.
В същия момент започна да вика, но никой не й отговори. Тогава стана и се огледа наоколо. Алеите бяха пусти. Росата по затревените площи изглеждаше непокътната.
— Лукас? Лукас? Лукас?
При всеки повик нейният глас ставаше по-неспокоен, по-крехък и някак си по-раним. Тя се въртеше в кръг, зовейки Лукас до прегракване. Лекото шумолене на листата свидетелстваше за самотното присъствие на вятъра.
С нерешителни крачки София тръгна към малкия мост, трепереща от хладния вятър. Стигна до стената от бял камък и намери писмото му, поставено в един процеп.
София,
Гледам те, като спиш, и си казвам: Господи, колко си хубава! Ти се обръщаш в съня си през тази последна нощ и трепериш, аз те притискам към себе си, покривам те с мантото си, бих желал да сложа по едно върху всичките твои зими. Лицето ти е спокойно, галя те по бузата и за първи път в своето съществуване се чувствам едновременно тъжен и щастлив.
Това е краят на нашия миг, началото на един спомен, който за мен ще трае вечно. Когато бяхме заедно, във всеки от нас имаше толкова съвършенство, колкото и несъвършенство.
Ще тръгна на зазоряване, ще се отдалечавам бавно, за да мога да ти се наслаждавам всяка секунда, до последния момент. Ще изчезна зад това дърво и ще се предам на силите на злото. Оставяйки се да ме унищожат, ние ще дадем победата на твоите и те ще ти простят, каквито и да са били прегрешенията ти. Прибери се, любов моя, върни се в твоята обител, която толкова много ти подхожда. Бих желал да докосна стените на твоя дом с аромат на сол, да видя утрините от твоите прозорци, отварящи се към хоризонти, които не познавам, но за които знам, че са твои. Ти направи невъзможното, промени част от моята същност. Отсега нататък бих желал твоето тяло да се припокрива с моето и да гледам света единствено през призмата на твоите очи.
Там, където не съществуваш, не съществувам и аз. Двете ни ръце, събрани, образуваха една с десет пръста; твоята, поставена върху мен, ставаше моя, а когато очите ти се притваряха, аз заспивах.
Не бъди тъжна, никой не е в състояние да открадне спомените ни. Достатъчно е отсега нататък да затворя очи, за да те видя, да спра да дишам, за да почувствам мириса ти, да застана срещу вятъра, за да усетя дъха ти. И така, слушай: където и да съм, ще долавям буйния ти смях, ще виждам усмивката в очите ти, ще чувам гласа ти. Мисълта, че ти си някъде тук върху тази земя, ще е един своеобразен райски оазис в моя ад.
Ти си моят Башер.
Обичам те.
София бавно се гърчеше върху килима от жълти листа, стискайки писмото между пръстите си. Тя вдигна глава и погледна пропитото от мъка небе.
В центъра на парка името на Лукас проехтя с такава сила, с каквато Земята до този момент не беше огласяна. С протегнати към небесата ръце, тя разкъсваше тишината и нейният повик нарушаваше спокойния ход на светските дела.
— Защо ме изостави? — прошепна тя с отпаднал глас.
— Нека не преувеличаваме! — отвърна й Михаил, който в този момент се появи под арката на малкия мост.
— Кръстнико?
— Защо плачеш, София?
— Имам нужда от теб — каза му тя и тичешком се спусна към него.
— Дойдох да те взема, София. Трябва да се прибираш, всичко свърши.
Той й подаде ръка, но тя отстъпи назад.
— Няма да се прибирам. Моят рай вече не е у нас.
Михаил пристъпи и я хвана под ръка.
— Значи искаш да се откажеш от всичко, което твоят Отец ти е дал?
— За какво му е било да ми дава сърце, след като го е оставил празно?
Той застана срещу нея, постави двете си ръце върху раменете й и я погледна внимателно, изпълнен със съчувствие.
— Какво си направила, София?