Напомняше ми колко хубаво бе да си жив.
— Добро утро — казах и протрих очи. Извих гръб и гърдите ми щръкнаха напред, така че се откри перфектна гледка, на която да се наслаждава.
— Божичко — изръмжа силно. Виждах издутината в гащите му. Мъжът буквално бе готов по всяко едно време на денонощието. — Иска ми се да можех да остана, малката — каза и ми подаде чаша топло, черно кафе. — Но трябва да свърша една работа с момчетата.
— Няма проблем — казах и навих чаршафа около мен. — И без това трябва да отида да ми завършат татуса.
— О, няма да ходиш никъде — каза той и аз за малко да се задавя с кафето.
— М-моля? — попитах, избърсвайки брадичката си.
— Предупредиха, че се задава силна буря — каза и напъха портфейла си в задния джоб на дънките. — Имам десет минути, преди скапаното време да се влоши още повече и да стане невъзможно за шофиране. Добре че решихме да не пътуваме с моторите.
— Значи искаш да остана тук? — попитах. — Сам-сама?
Изгълта кафето си и отговори:
— Не. Синът ми ще е тук. Джейс. Той ще остане в сградата с теб. — За момент ме погледна странно и нямах представа какво му се върти в главата. — Освен това, малкият изтърсак е единственият, на който мога да поверя чудесното ти задниче. — Наведе се напред и се усмихна заговорнически. — На осемдесет процента съм сигурен, че е гей. Обаче не казвай на никого. Ако някой друг разбере за малкия шибаняк, братята му ще го пребият до смърт.
Джейс. „Мамка му.“
Усмихнах се разсеяно, а мозъкът ми работеше на пълни обороти. Оказа се, че в крайна сметка бях затворена в стая без телефон и без изход. Бях запомнила номера на Елиът, но това вече бе без значение, тъй като нямах откъде да му се обадя. А не исках да събуждам подозрения, като се опитвам да се свържа с него. Молех се само да не изгуби търпение и да не ме обяви за изчезнала. Най-вече, след като, технически погледнато, бях мъртва.
— Добре — казах бодро. — Къде ще ходите?
Дорнан се засмя и нахлузи коженото яке върху черната си тениска. Гърлото ми се присви, когато видях цветовете на клуба, украсяващи черната кожа, и президентската значка, която бе поставена на видимо място отпред. Якето приличаше на същото, което баща ми бе носил преди години.
— Изненада е, бебчо. Скоро ще разбереш.
„Изненада.“ Зачудих се какво, по дяволите, можеше да е. С голямо усилие се спрях, преди да успея да завъртя яростно очи.
— Якето ти ми харесва — казах нежно. — Изглежда удобно.
Изду гърди и загледа отражението си в огледалото до леглото.
— Получих го, когато станах президент на клуба — отвърна и нещо в мен умря. Значи наистина беше якето на баща ми.
— Обличай се — каза Дорнан, докато продължаваше да се наглася и оглежда. Подчиних се и преметнах крака през ръба на леглото. Намерих чантата си на земята и избрах нов тоалет — тъмни дънки и бял потник, който се завързваше на врата и разкриваше приятна гледка към гърдите ми. Облякох дрехите и се отправих към банята, за да си сложа спирала и да оправя разрошената си коса.
Десет минути по-късно бях представена пред членовете на клуба, които все още бяха в сградата. Намирахме се на приземния етаж в главната зала, в която бяха разположени няколко кожени канапета, напълно оборудван бар, пред който се бяхме наредили, и малка сцена в единия край на стаята. Нямаше прозорци, което ме караше да горя от непреодолимо желание да избягам навън с крясъци. Знаех защо. Прозорците означаваха, че хората могат да виждат какво се случва вътре. Също така означаваха, че хората могат да изстрелват патрони през тях.
Огледах се наоколо, разглеждайки цялата дузина момчета и момичета, които попиваха всяка отвратителна дума, която излизаше от устата на Дорнан. Предположих, че повечето от тях бяха решили да се завърнат по домовете си, след като бе дадено предупреждение за силна буря. Заслушах се в приказките на Дорнан, точно когато приключваше с тирадата си.
— Никой няма право да я докосва — довърши той. — Тя е моя. Разбрахте ли?
Ухилих се широко, когато няколко от момчетата се блъснаха и подсвирнаха одобрително, а момичетата, които приличаха на уличници, ме изгледаха от главата до петите с неприкрита завист.
Дорнан изщрака с пръсти и ме хвана за ръката.
— Идвай — каза. — Време е да тръгвам. — Заприпках след него като вярно кученце, запомняйки всеки детайл, който можех, за мястото.
Някои неща бяха променени, но други си бяха абсолютно същите. Дорнан все още беше задник — това определено не се бе променило.