Майка ми беше тази, която отвори вратата. Аз бях в кухнята и чух гласовете, които питаха къде е баща ми и дали си е в къщи.
Когато мама му отговори, че все още е на работа, Дорнан нахлу, явно недоволен от отговора.
Тогава погледът му се спря върху мен и гнусна усмивка разтегли брадясалото му лице.
— Най-добре ела с нас, Джулиет — каза с дрезгав глас, който можех да усетя чак по кожата си.
Погледнах разтревожено към мама. Нещо не беше наред.
— Защо? — попита майка ми, като чоплеше рамото си така, както правеше всеки път, щом се нуждаеше от доза.
Дорнан извади завързано пликче със светлокафяв прах от вътрешната част на якето си и го вдигна пред погледа й. Хероин.
— Успокой се, миличка — каза той и се усмихна. Усетих как кожата ми настръхва, а сърцето ми заблъска в гърдите. — Ще те върнем след няколко часа.
Майка ми изглеждаше несигурна.
— За какво ви е Джули? — попита тя. Винаги ме наричаше Джули. Всички останали ми казваха Джулс.
Освен Дорнан, който обичаше да използва цялото ми име.
Той размаха пакетчето.
— Искаме просто да ни помогне да открием нещо, Каръл. Работа за две-три минути, нищо неприятно.
Майка ми прехапа устна и погледна към Дорнан, след това към мен и накрая към пликчето.
— Не се чувствам добре — казах на мама и започнах да отстъпвам назад. — Не ми се ходи.
Дорнан пристъпи към мен и се надвеси над мен.
— Важно е, Джулиет — каза той и усмивката му изчезна. — Джейсън вече те чака.
Сграбчи ме за лакътя и ме задърпа към входната врата.
— Мамо — запротестирах аз.
Дорнан пусна пакетчето в отворената й длан и се усмихна победоносно.
— Добра жена си, Каръл. Знаех, че ще ни помогнеш.
— Върнете я навреме за вечеря — отвърна тя, като се обърна и полетя с наркотиците към кухнята.
Дорнан ме задърпа още по-яростно.
— Мамо! — виках аз, но тя не отговори. Пренебрегна отчаяните ми викове, докато трима мъже ме извлякоха от къщата и ме набутаха на задната седалка на колата си.
— Къде отиваме? — попитах раздразнена и разтревожена.
Никой не ми отговори. Дорнан не ме погледна, само огледа улицата от двете страни и затръшна вратата под носа ми. След момент вече бе заел шофьорското място и бе активирал централното заключване. Бях в капан.
Допрях глава на прозореца и загледах към дома си, както се очертаваше, за последен път.
Наблюдавах майка ми през отворените завеси, докато Дорнан обръщаше колата по алеята ни. Изглеждаше напълно погълната от заниманието си да изтегля мътната течност със спринцовка.
Дори не повдигна поглед от на дозата си, докато единствената й дъщеря отпътуваше към смъртта си.
Седях, притихнала от удивление, като натиквах „Чириос“ в устата си, благодарна, че разтапящите се по езика ми зрънца премахваха вкуса от целувката за сбогом на Дорнан.
Бях несигурна.
„Не знам дали ще мога да продължа.“
Не и сега, след като собствената ми майка ме гледаше така, сякаш бях напълно непозната. Мислеше си, че съм мъртва. В този момент изпитах съжаление към нея, такова, каквото никога не бях предполагала, че ще изпитам. В края на краищата тя беше предателка. Имах чувството, че знаеше какво бе планирал да направи Дорнан с татко, но не й дремеше. Не си беше тръгнала, нито бе предупредила мен или татко. Не, вместо това изтича при Дорнан, молейки го за пари, с които да си купи наркотици. Винаги молеше за пари. Дори след като се предполагаше, че той бе виновен за смъртта ми, пак не бе напуснала това забравено от бога място.
— Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак — каза тихо Джейс, облягайки се назад със стола, така че само задните два крака докосваха пода.
Пуснах лъжицата в купата с мляко и избърсах уста с опакото на ръката си.
— Ще ми правиш умни заключения през цялото време, докато баща ти го няма, така ли? — попитах, бутайки купата настрани. — Защото бих предпочела да не го правиш.