Усетих как застана до мен и потръпнах, когато размаха нещо пред лицето ми.
— Хей — каза, уравновесявайки ме с лекия допир на ръката си върху рамото ми. — Почистих ти очилата, това е всичко. Не се мятай през покрива, става ли?
Взех очилата и ги сложих, моментално облекчена, че пулсиращата болка от слънчевите лъчи намаля.
— Къде изчезна? — попита той.
Стиснах тухлите с всичка сила, за да не се свлека на земята.
— С баща ти — отсякох.
Сега аз бях тази, която се разтресе. Кожата ми беше влажна от пот, а тялото ми се обливаше в топли вълни, но на мен ми беше студено и зъбите ми тракаха.
— Хей — каза Джейс разтревожено. — Хайде, ела. — Постави дланта си ниско на кръста ми, за да ме отдръпне от парапета, и аз се сепнах, избягвайки допира му. Той вдигна ръцете си в умолителен жест и сви рамене.
— Просто исках да ти помогна да седнеш, това е всичко — каза той. — Гладна ли си? Искаш ли да ти донеса храна?
Храна. Стомахът ми взе решението вместо мен. Последвах го сляпо към оранжерията, препъвайки се с босите си крака в дългите дънки и запристъпвах на пръсти през най-мократа част на бетона — мястото, където кръвта на Майкъл Тревийн беше изтекла.
— Ето — посочи ми един изхабен, тъмнокафяв кожен стол, който не бях видяла вчера. — Седни тук. Ще ти донеса нещо за ядене. По дяволите, мога да чуя как стърже стомахът ти чак от тук.
Потънах в стола, благодарна, че тежестта изчезна от краката ми. Стисках кожените подлакътници, докато времето си минаваше, колко точно не бях сигурна. Единственият ми показател бе слънцето, което се беше преместило пред мен на хоризонта. Предположих, че е не по-късно от пет часа следобед, когато една мисъл се стовари в главата ми като товарен влак.
„Елиът.“
Мамка му. Трябваше да му се обадя. Имах нужда да го видя. И то точно в този шибан момент. Копнежът да побягна от това място пълзеше по тялото ми като нервен тик.
„Искам да се махна. Искам да се махна. Искам-да-се-махна.“
След няколко минути Джейс се появи, балансирайки внимателно чиния, която изглежда беше пълна с печено месо и картофено пюре. Миришеше като от детството ми.
„Мамка му. Не можех да се справя с всичко това.“
— Каръл тъкмо слагаше вечеря на момчетата — каза, подавайки ми чинията и вилица. Взех ги, като гладът надделя над емоциите, бушуващи в мен от факта, че майка ми бе приготвяла това ястие за братята Рос, докато няколко стаи по-надолу аз правих свирка на убиеца на баща ми. Излапах яденето за рекордно време и за момент се зачудих дали да не я оближа. Ако бях сама, определено щях да го направя.
Поставих празната чиния в краката си и се загледах напред с празен поглед.
— Добре ли си? — попита Джейс с примесен от страх глас.
— Не — отговорих.
— Казах ти, че баща ми се вманиачава понякога. Просто… внимавай какво му казваш, разбра ли?
Кимнах неангажиращо и захапах устна.
— Съжалявам за случилото се. Наистина. Братята ми са същите като него. Понякога могат да са същински животни.
„Знам това.“
— Има ли нещо, което мога… да направя за теб? Да ти дам?
Не му отговорих.
— Саманта?
Вдигнах поглед от пода и се загледах в измъчените му очи.
— Искам да се махна от тук — казах накрая. — Само за няколко часа. Просто искам да се успокоя. Можеш ли да ми помогнеш?
Трябваше да се видя с Елиът, преди да е дошъл да ме търси. Щяха да го убият, ако се появи, сигурна бях.
Джейс кимна, видимо облекчен, че бях излязла от вцепенението си, за да му отговоря.
— Да — каза и потупа затворената ми в юмрук ръка, — хайде да се махаме.
Когато не помръднах, размаха ръката си пред погледа ми.
— Земята вика Саманта? — Нежният начин, по който изрече Саманта, накара сърцето ми да прескочи.
— Защо не ми викаш Сами? — попитах, когато протегна ръката си и Джейс ме издърпа на крака.
Той сбръчка вежди объркано.
— Не знам. Саманта е по-изискано. Приляга ти повече.
— Изискано — повторих. — Пффф. Не знам от къде ти хрумна подобно нещо.
Все още беше намръщен и ме погледна със сериозно изражение на лицето.
— Какво? — попитах аз.
Той повдигна небрежно рамене.
— Не принадлежиш на това място. Помислих си го още в момента, в който те видях.
„Нямаш и идея колко грешиш.“