Звънчето на вратата издрънча, стряскайки ме, и аз погледнах към Джейс, който беше застанал до гишето. Изгледа ни внимателно, вероятно забелязвайки нежния начин, по който Елиът докосваше охлузените ми китки.
— Готова ли си? — попита.
Кимнах ентусиазирано, плъзнах се от кушетката и внимателно нахлузих тениската си през глава. Потръпнах от болка, когато платът докосна татуса, и въпреки че кожата ми беше покрита с прозрачно фолио, не й пречеше да негодува при най-малкият допир.
— Не забравяй да я промиваш всеки ден и да я поддържаш чиста и суха — каза Елиът, както сигурно бе повтарял хиляди пъти досега. Подаде ми комплект с принадлежности, който съдържаше марли, физиологичен разтвор, защитен крем и визитка със стационарния номер на студиото, принтиран отгоре с големи цифри.
„Умно.“
— Ясно! — казах и се отправих към вратата, където ме чакаше Джейс. Не се обърнах назад да погледна Елиът. Ако го направех, с мен щеше да е свършено.
„Спомни си защо си дошла.“
Моята мантра, псалмът, който ме пазеше далеч от тревогите.
„Изиграй Дорнан. Убий колкото можеш от синовете му. Намери касетата. Вкарай останалите в затвора.“
И заживей щастливо до края на дните си. Пффф.
Отвън денят си беше заминал и само малки ленти тъмнолилави облаци стояха ниско на хоризонта, очаквайки нощното небе да ги погълне напълно.
— Накъде сме сега? — попита Джейс, накланяйки очилата си, за да ме погледне.
Присвих рамене.
— Не знам. Аз умирам от глад. Ти?
Джейс се усмихна.
— Да. Обадих се в клуба, татко още си отспива.
Сигурно беше забелязал как изражението ми се сломява и побърза да си върне думите назад.
— Съжалявам — заекна, — не исках…
— Бира — отвърнах аз. — Бих изпила една бира.
Той се намръщи и посочи към торса ми.
— Сигурна ли си, че е редно да пиеш, след като си си направила татус? Няма ли така да кърви повече?
Повдигнах небрежно рамене.
— Нека разберем.
Той се засмя и звукът проехтя като сладка мелодия в изпълнения с лъжи и болка свят.
— Идвай тогава — каза той. — Знам едно местенце на плажа, което мисля, че ще ти допадне. Харесваш ли мексиканска храна?
Спомних си как като малки бягахме от родителите си и ходехме до плажа, където се наливахме с евтина бира и ядяхме начос, след като бяхме плували в морето с часове. Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми и се усмихнах.
— Звучи чудесно — отговорих.
Докато пътувахме към плажа, който беше на не повече от няколкостотин метра от нас, не можех да спра да мисля за последните три часа. Разговорът ми с Елиът беше, меко казано, въртележка от емоции.
— Между другото, какъв ти е планът? — проговори внимателно Елиът, докато притискаше острите игли към кожата ми.
Вече бях плувнала в пот и стисках здраво кушетката от двете страни.
— Ще ги отстранявам един по един. Дорнан ще е последен. — Въздишката ми се сля с бученето на машинката.
— Отстраниш? — Елиът промърмори. — Какво точно имаш предвид?
Задържах погледа му и той се отдръпна от мен, оставяйки машинката да работи в ръцете му, и ме загледа мълчаливо.
— Искаш да ми кажеш, че смяташ да ги убиеш всичките?
Усмихнах се злокобно и можех да видя как се опитваше да измисли начин, по който можеше да ме разубеди.
— Трябваше да си останеш в Небраска — каза през стиснати зъби. — Това е лудост!
— Защо? — предизвиках го аз. — Защото не заслужават да умрат ли?
Машинката се изплъзна от ръката му и той ме погледна смаяно.
— Не, защото не би трябвало ти да си тази, която ще го направи — въздъхна с примирение.
— Елиът? — подех аз. — Хей… — Изправих се и се пресегнах през празното пространство, което ни разделяше, докосвайки сложните татуси, които шареха мускулестата му ръка.
— Прости ми, че не можах да го сторя — каза сломен. — Исках. Не мислех за нищо друго. И тогава…
— Разбирам — казах, чувствайки се нещастна, че не можех да го утеша с най-голямата си и силна прегръдка. Вместо това се фокусирах върху ръката му и красящите я татуси. Имаше звезди и черепи, красиво винтидж момиче с руса коса и матрьошка, която, бях убедена, че е направил в чест на дъщеричката си.