Шляейки се бавно, влязох в гаража и затворих вратата зад мен, като в ръката си държах отворено кенче с любимата му енергийна напитка.
— Хей, Чад — казах и наклоних кенчето, сякаш отпивам. Но не допуснах и капка да се докосне до устните ми. Все пак не исках аз да умра.
Чад погледна нагоре раздразнено и веждите му се сбърчиха, когато ме видя.
— Какво, по дяволите, искаш? — попита и звукът от дрънчащи инструменти се засили. Погледна ме отново и се изправи, закуцуквайки около мотора и към мен. Изтръгна кенчето от ръцете ми и аз се престорих на изумена.
— Не ми пий от енергийните напитки, кучко — каза и тресна кутийката върху плота до него.
— Не мислех, че ще имаш нещо против — казах и се облегнах близо до него, уверявайки се, че има добра видимост към деколтето ми. Това винаги действаше разсейващо. — Знаеш ли, не е хубаво да пиеш по толкова много от тях. Тялото ти няма да издържи.
Той изсумтя и захвърли гаечният ключ на земята, пропускайки да удари мотора със сантиметри. Пресегна се за кенчето и отпи огромна глътка, докато ме гледаше подигравателно.
„Бинго.“
— Какво си се ухилила, кучко? — попита и отново постави грубо кутийката на плота до мен. Почти веднага доби объркан вид и само можех да си представя скоростта, с която бе почнало да бие сърцето му. Изпоти се целият и започна да залита. Аз се свих, разширявайки невинно очи.
— Добре ли си, Чад? — попитах, смеейки се, докато той падаше на колене. Извика, когато наскоро наместеното му коляно издаде хрущящ и пукащ звук, и предположих, че операцията му в крайна сметка претърпя неуспех.
— Какво по…? — задъха се той, сграбчвайки гърдите си с ръце. Коленичих пред него, за да се изравня с погледа му и го потупах снизходително по главата.
— Няма, няма — казах подигравателно, сякаш беше куче. — Скоро ще свърши, Чад. Няма да страдаш толкова дълго, колкото страдах аз. Твърде жалко, бих казала, но е неизбежно.
Подбели очи за момент и аз се преместих назад, защото не исках да бъда затисната от тежкото му тяло, което щеше да се строполи след не повече от десет секунди.
— Коя си ти? — Задави се в слюнка, като продължаваше да притиска ръка към гърдите си.
Усмихнах се и ме обля чувство на върховен триумф. Коленичих и се наведох към ухото му. Дъхът ми върху кожата му щеше да е последното нещо, което щеше да усети.
— Името ми е Джулиет — прошепнах. — И току-що ти го начуках, Чад.
Изправих се на крака и го наблюдавах как се гърчи.
— Ти, кучко — изплю и лицето му почервеня. Наклони се настрани и тялото му се строполи шумно на пода.
Отне му цяла вечност да умре.
Когато се убедих, че наистина е мъртъв, се усмихнах широко. Защото чувството беше невероятно. Беше по-хубаво, отколкото предполагах.
Един кучи син по-малко. Оставаха шестима. Избърсах отпечатъците си от кенчето, поставих го обратно на плота и прекрачих неподвижното тяло на Чад. Измъкнах се от гаража с предпазливостта на крадлива котка и се отправих незабелязано към покрива. Пътьом грабнах една бира от хладилника и ударих капачката в дървената пейка, за да я отворя. Изкачих бързо и безшумно стълбите и се втурнах през аварийния изход. Джейс беше стария, пълен със стиропор фотьойл, който нямах представа откъде беше измъкнал, и наблюдаваше как слънцето залязва над Венис Бийч. Застанах до него, наслаждавайки се на гледката.
— Хей — каза, — тъкмо излязох да погледам залеза, преди да тръгна за работа.
Седнах до него на огромната мебел и кръстосах крака, а изтощеното ми тяло потъна сред малките топченца.
— Донесла си ми и бира — пошегува се и посочи към пълната ми „Корона“. Усмихнах се и отпивайки веднъж, му я подадох.
— Ето — казах, — и без това исках само глътка.
Когато се пресегна да вземе бутилката, ръката му докосна моята и аз не я отместих в продължение на няколко секунди. Погледите ни се срещнаха. На лицето му се бе появила мрачна тревога — явно и той беше усетил пламналата между нас искра.
— Саманта… — поде той.
Поклатих глава.
— Недей.
Той се намръщи и отпи голяма глътка от шишето.
— Какво недей?
Загледах се в ръцете си.
— Не го казвай.
Пое си дълбоко дъх и го изпусна с въздишка.
— Откъде знаеш какво щях да кажа?