— Какво странно има в това?
— И на мен в началото не ми се стори странно — рече баща й. — Но никой не е признал, че го е направил. При разпита всички слуги са се заклели, че не са и докосвали зловещите предмети. Така и не се разбрало кой ги е подредил. След това и съдебният лекар ги измъчвал с какви ли не въпроси. Знаеш колко е трудно да обясниш някои неща на такива хора.
— Да де — съгласи се Бъндъл.
— Разбира се — продължи лорд Кейтърам, — мине ли малко време, е твърде сложно да проумеем какво точно се е случило. Не открих никакъв смисъл поне в половината от нещата, които ми разказа Тредуел. Между другото, Бъндъл, младежът е умрял в твоята стая.
Върху лицето на дъщеря му се изписа недоволство.
— Защо трябва някой да умира в моята стая? — попита тя доста възмутено.
— Нали точно това ти обяснявах досега — отвърна доволно баща й. — Че е проява на неуважение. Днес никой не зачита никого.
— Е, голяма работа! — отвърна предизвикателно Бъндъл. — Откъде-накъде ще се притеснявам!
— Аз щях да се притеснявам и то много. Щях да се страхувам, че ще почнат да ми се привиждат разни ръце и вериги.
— Да де, но нали баба Луиза умря в твоето легло — напомни му Бъндъл. — Не знам дали си забелязвал нейният призрак да витае над главата ти.
— Понякога витае — рече лорд Кейтърам и потрепери, — особено ако съм ял раци.
— Е, слава Богу, че поне не съм суеверна — заяви дъщеря му.
Въпреки това вечерта, докато седеше по пижама пред камината в спалнята си, тя установи, че мислите й се връщат към жизнерадостния и лекомислен Джери Уейд. Не й се вярваше човек, изпълнен с толкова обич към живота, да извърши самоубийство. По всяка вероятност вярно беше другото заключение. Джери бе взел приспивателен сироп и по погрешка бе изпил повечко. Виж, това бе възможно. Не й се вярваше младежът да е бил обременен от прекалено могъщ интелект.
Погледът й се плъзна по полицата над камината и тя се сети за будилниците. Камериерката й бе разправила надълго и нашироко за някои подробности, добавени от една прислужница. Тредуел очевидно ги бе сметнал за маловажни, когато бе информирал лорд Кейтърам, те обаче събудиха любопитството на Бъндъл.
Върху полицата открили подредени един до друг седем будилника. Осмият, последният, бил намерен на ливадата отвън, някой очевидно го е изхвърлил от прозореца.
Бъндъл се замисли. Всичко това й се стори съвсем безсмислено. Тя реши, че някоя старателна камериерка сигурно е подредила будилниците на полицата, а сетне при разпита от уплаха го е отрекла. Но защо ще изхвърля един от будилниците през прозореца?
Дали пък не го е сторил Джери Уейд, когато първият часовник го е разбудил? И това обаче бе невъзможно. Бъндъл помнеше: според следствието смъртта му е настъпила в ранните утринни часове, тоест доста преди това той е бил в кома.
Младата жена се намръщи. Тази история с будилниците наистина бе любопитна. Непременно трябваше да поговори с Бил Евърсли. Знаеше, че и той е бил сред гостите.
При Бъндъл нямаше промеждутък между решения и действия. Тя се изправи и отиде при писалището. Бе сгъваемо, с капак. Седна, взе лист хартия и започна да пише:
„Драги Бил…“
Опита се да отвори капака докрай. Нещо обаче пречеше. Бъндъл се сети, че капакът често заяжда. Веднъж в жлеба бе паднал плик. Девойката взе нож за рязане на хартия с тънко острие и го пъхна вътре. Усилията й се увенчаха с успех: след малко тя придърпа с острието крайчеца на бял лист. Хвана го с пръсти и го измъкна. Бе първата страница на писмо, доста смачкана.
Вниманието й бе привлечено най-напред от датата. Бе изписана с размах, така че биеше на очи. Двайсет и първи септември.
— Двайсет и първи септември — бавно каза Бъндъл. — Но нали именно в този ден…
Да, точно така, бе напълно сигурна. Джери Уейд бе намерен мъртъв на двайсет и втори. Излизаше, че е писал писмото вечерта преди трагедията.
Бъндъл приглади листа с ръка и прочете писмото. Бе недовършено.
„Мила ми Лорен,
Ще дойда в сряда. Чувствам се чудесно и съм доволен от себе си. Страшно ще се радвам да те видя. Знаеш ли, забрави какво ти казах за онази история със Седемте циферблата. Бях решил, че ще е забавно, а то се оказа, че няма шега. Съжалявам, че те занимавах с нея. Не е работа, в която да се замесват момичета като теб. Обещай ми, че ще забравиш.
Щеше ми се да ти съобщя още нещо, но ужасно ми се приспа. Затварят ми се очите.
А колкото до Лърчър, мисля…“
Тук писмото свършваше.